Дойде ред да огледат внимателно и роклите на момичетата; мисис Едуардс си призна, че е твърде старомодна и не харесвала някои модни капризи, ала все пак благоволи да даде одобрението си, и макар да наблюдаваше равнодушно хубавата си дъщеря, в погледа й блесна открито възхищение. Мистър Едуардс остана не по-малко доволен от вида на Мери и за нейна сметка добродушно отправи към Ема няколко галантни комплимента. Дискусията стигна до забележки от по-интимен характер и мис Едуардс внимателно попита гостенката дали хората смятат, че много прилича на брат си. На Ема й се стори, че при тези думи госпожицата леко се изчерви, а и още по- подозрителен й се видя начинът, по който този въпрос бе подхванат от мистър Едуардс.
— Едва ли й правиш комплимент с това сравнение, Мери, — побърза да каже той. — Мистър Сам Уотсън е много симпатичен младеж и, смея да кажа, добър хирург, но лицето му е вечно изложено на влиянието на всякакво време и едва ли сравнението е много ласкателно.
Мери се смути и веднага се извини — изобщо не искала да каже, че силната прилика между брат и сестра е несъвместима с различни степени на красотата. Може би си приличали малко по лице, но, според нея, тенът и дори чертите им силно се различавали.
— Не зная нищо за красотата на брат си, — каза Ема, — защото не съм го виждала откакто навърши седем години, но според баща ни всички ние си приличаме.
— Мис Уотсън! — извика мисис Едуардс, — Е, сега вече наистина ме изненадахте. Изобщо не може да се каже, че си приличате — очите на брат ви са сиви, а вашите — кафяви, освен това той има продълговато лице и голяма уста. Мила моя, нима вие виждате някаква прилика?
— Ни най-малко. Мис Ема Уотсън много ми напомня за най-голямата си сестра, а понякога ми се струва, че прилича малко и на мис Пенелопа, един-два пъти нещо в погледа й напомни за Робърт, но не виждам никаква прилика между нея и Самюъл.
— Приликата между нея и мис Уотсън мога да видя и сама, — отговори мисис Едуардс, — тя наистина е очебийна, но едва ли мога да я сравня с някой от останалите. Не мисля, че има нещо общо с другите, освен с мис Уотсън, но съм сигурна, че със Сам изобщо не си приличат.
С това въпросът бе решен и те отидоха да обядват.
— Баща ви, мис Ема, е един от най-старите ми приятели, — каза мистър Едуардс, когато за десерта се бяха оттеглили край камината и наливаше вино в чашата на момичето. — Дано се пооправи със здравето, да пием за това!. Винаги съм се тревожел, че е толкова безпомощен, повярвайте ми. Едва ли има друг, който така да обича играта на карти в компания, а и не са много хората, които ще изиграят един робер толкова хубаво. Жалко наистина, че трябва да се лиши от такова удоволствие, защото сега сме си организирали един малък клуб по вист, който се събира в Уайт Харт три пъти седмично и на него щеше да му е много приятно, ако можеше да идва.
— И аз много бих искала това, сър, и от сърце ми се ще да може да си го позволи.
— Вашият клуб само щеше да е по- подходящ за един болен човек, — каза мисис Едуардс, — ако не стояхте толкова до късно.
Открай време това никак не й бе харесвало.
— Късно ли, скъпа, какво говориш! — възкликна съпругът. Този вид съпротива винаги му доставяше удоволствие. — Прибираме се преди дванайсет. В Замъка Осбърн сигурно ще ти се смеят на това, което наричаш късно — те не свършват с вечерята преди полунощ.
— Това няма нищо общо, — сряза го жена му, без да се ядосва. — Не можем да гледаме какво правят Осбърнови. По-добре е да се събирате всяка вечер и да свършвате два часа по-рано.
Те често стигаха в спора си дотук, но бяха твърде благоразумни да не продължават нататък, и мистър Едуардс побърза да смени темата. Беше живял достатъчно дълго в града, за да изпита удоволствие от малко клюки и в желанието си да научи нещо повече за положението на младата им гостенка, той поде:
— Мисля, че добре помня леля ви отпреди трийсет години, мис Ема, дори съм сигурен, че година преди тя да се омъжи съм танцувал с нея в старите бални зали на Бат. По онова време тя беше много хубаво момиче, но предполагам, че като много други хора сега е поостаряла. Надявам се да е случила с втория си брак.
— И аз, сър, надявам се да е щастлива, — каза Ема малко притеснено.
— Струва ми се, че мистър Търнър почина наскоро, нали?