Елизабет дори и не подозираше за болезнения ход на нейните мисли, тъй като по-ограниченият й ум или може би по-земният й начин на мислене — спестяваше подобно унижение, затова тя не се срамуваше от обстановката, макар че също бе потисната от известно чувство за малоценност. Бавачката вече бе съобщила на господата, че мистър Уотсън не се чувства добре и не може да слезе, след което те седнаха сковано — лорд Осбърн до Ема, а неотразимият мистър Масгрейв, преизпълнен от съзнанието за собственото си значение седна до камината срещу Елизабет. На него поне думи никак не му липсваха, ала когато лорд Осбърн изрази надеждата си, че Ема не е настинала на бала, дори той не можа да измисли какво да каже, и потърси утеха в погледа на прекрасната си съседка.
Ема нямаше никакво намерение да забавлява гостите, и след трескава размисъл лордът изтърси, че според него времето било чудесно и дори смогна да я попита дали не е излизала тази сутрин.
— Не, милорд. Помислихме си, че навън е твърде кално.
— Би трябвало да носите полуботи, — и след кратко мълчание поде: — Полуботите предпазват глезените от калта, а черните галоши от нанкин никак не изглеждат зле. Вие харесвате ли полуботите?
— О, харесват ми, ако красотата им не е за сметка на тяхната практичност, защото в противен случай не са никак подходящи за разходки на село.
— В кално време дамите трябват да яздят. Умеете ли да яздите?
— Не, милорд.
— Чудно защо не всички дами яздят — едва ли има по-красива гледка от жена на кон.
— Може би не на всички това им е приятно, а и едва ли имат нужните средства.
— Ако знаеха колко им отива, веднага щяха да решат, че им е приятно, после ще намерят и средствата за това.
— Ваша светлост си мисли, че винаги можем да правим това, което ни харесва. По този въпрос вечно е имало спор между мъжете и жените, ала без ни най-малко да се опитвам да го разреша, ще трябва да ви призная, че има и неща, които жените не са в състояние да решат. Женският усет към спестовност може да направи чудеса, милорд, но не би могъл да превърне малкия доход в значителен.
Лорд Осбърн бе принуден да замълчи. В тона й нямаше нищо сентенциозно, нито пък следа от сарказъм, но нещо в думите й предразполагаше негова светлост към размисъл. След малко в гласа му се долавяше такт и благоразумие, които рязко отличаваха предишните му недодялани и малко самонадеяни забележки. Желанието да се хареса на една дама бе съвсем ново за лорда и за първи път в живота си усети, че на девойка в положението на Ема действително трябва да се отдаде дължимото, и това негово убеждение имаше своя положителен ефект върху отношението му към нея, тъй като Осбърн не бе лишен от здрав разум и добро сърце.
— Вие сте от скоро в нашия край, доколкото зная, — каза той вече с тон на джентълмен. — Надявам се, че тук ви харесва.
Лордът бе възнаграден с мил и любезен отговор и дори леко обръщане на лицето й към него. Сега той можеше да го вижда много по-добре, отколкото му бе беше позволено преди малко. Наложи се да помълчи, тъй като не бе свикнал да прави усилия за поддържане на разговор, а и щастието, че може да я гледа, му беше напълно достатъчно. През това време Том бърбореше нещо на Елизабет, докато най-после бавачката ги прекъсна, като надникна през полуотворената врата и каза:
— Моля, госпожо, господарят иска да знае защо още не съм поднесла обяда.
Господата, които до този момент бяха пренебрегвали различните симптоми на приближаващия обяд, независимо от недвусмислеността на тези симптоми, сега скокнаха и се заизвиняваха, а Елизабет чевръсто даде разпорежданията си Бети да отнесе горе пилетата.
— Съжалявам, че се получи така, — добави тя и се обърна благодушно към Масгрейв, — но знаете колко рано се сервира у нас.
Том не можа да каже нищо, защото познаваше добре порядките в къщата, а и остана смаян от такава простота и липса на свян при разкриването на подобна истина. На сбогуване лорд Осбърн се нуждаеше от известно време да поднесе почитанията си и колкото по- малко време му оставаше за церемонии, толкова повече нарастваше желанието му да държи речи. Препоръча на дамите разходки в калта като предизвикателство към кишата, отново се впусна във възхвала на полуботите, помоли Ема за честта да й изпрати името на сестриния си обущар и накрая завърши с думите:
— Другата седмица ще дойда на лов с хрътките си по тези места, и в сряда към девет часа ще сме в Стантънската гора. Споменавам това с надеждата, че може да ви е интересно и ще излезете да видите какво става. Ако времето не е много лошо, бих помолил да дойдете и лично да ни пожелаете късмет.