Беше „толкова щастлива да види скъпата, скъпата Ема”, че не успяваше да каже повече от една дума в минута.
— Сигурна съм, че ще станем големи приятелки, — отбеляза с чувство тя, докато сядаше до сестра си.
Ема не знаеше как да отговори на подобно предположение, беше немислимо дори да опита и тона, с който бе изречено. Мисис Робърт Уотсън я зяпаше любопитно и свойски, а в погледа й се четеше съчувствие, което много повече приличаше на ликуване. Още в мига, когато видя зълва си, в главата на мисис Уотсън се загнезди най- важната в случая мисъл, че Ема е изпуснала богатството на лелята, и че е много по-добре да си дъщеря на заможен джентълмен в Кройдън, отколкото племенница на стара жена, която току-виж вземе да се затрие с някакъв си ирландски капитан.
Робърт се отнасяше към нея учтиво и отвисоко, както приляга на един брат и процъфтяващ богаташ, който много повече се интересува от уреждането на сметката с пощальона и как по-добре да го скастри за чудовищната скъпотия на пощенските услуги, след което да се усъмни в рестото от половин крона, отколкото да приеме радушно някаква си сестра, която едва ли някога би имала имущество, че да го повери на неговите грижи.
— Вашият селски път е ужасен, Елизабет, — каза той, — по-лош от всякога. Ей богу, щях да го оправя като едното нищо, както оправям документи, ако живеех близо до вас. И кой ви е сега инспектор по пътищата?
В Кройдън имаше и една мъничка племенница, за която добродушната Елизабет попита с обич как е и защо не е пристигнала с другите.
— Много сте любезна, — отговори майката, — и повярвайте, наистина беше много трудно Аугуста да ни пусне и да тръгнем без нея. Бях принудена да й кажа, че отиваме на църква и веднага след това ще се върнем за нея. Пък и знаете, че не бих могла да я взема без бавачката, защото аз много внимавам за детето винаги да се грижат добре.
— Мъничкото сладко пиленце! — извика Маргарет. — Сърцето ми се късаше, когато трябваше да се разделя с нея.
— И защо тогава толкова бързаше да избягаш от нея? — извика мисис Робърт. — Ти си една пълна нещастница! През целия път се карах с тебе, не е ли така? Никога не съм чувала някой да гостува на хората като тебе! Знаеш колко ни е приятно да ни погостува всяка от вас, ако ще и за няколко месеца, но много съжалявам, — и се усмихна многозначително, — че тази есен не можахме да направим Кройдън достатъчно привлекателен.
— Скъпа моя Джейн, не бе вбесявай с със своите подмятания. Много добре знаеш какво ме изкуши да се върна у дома, и много те моля да ме пощадиш — не мога да се меря с тебе по толкова жлъч в остроумията си.
— Е, надявам се поне да не настроиш близките си срещу нашия град. Може би ако не се намесваш, Ема ще се изкуши да дойде с нас и да остане до Коледа.
Ема беше трогната от поканата.
— В Кройдън има чудесно общество, повярвайте; самата аз не ходя на баловете — там се събират какъв ли не народ, но у нас се събира само подбрано и добро общество. Миналата седмица трябваше да разпънем седем маси в гостната! Харесва ли ви този край тук, мис Ема? Как ви се вижда Стантън?
— Харесва ми, — каза Ема, според която един най-общ отговор в случая би бил подходящ. Тя усети колко я презира снаха й. А мисис Робърт Уотсън действително се питаше в каква къща ли е живяла Ема в Шропшир и вече бе почти сигурна, че лелята не може да е имала шест хиляди лири.
— Колко очарователна е Ема! — прошепна Маргарет на мисис Робърт с най-провлачения си тон.
Ема беше доста стъписана от подобно поведение, а и то не й хареса повече, когато след пет минути Маргарет остро се обърна към най- голямата сестра с тон, много по-различен от предишния, и каза бързо:
— Пенелопа обаждала ли се е от Чичестър? Онзи ден получих писмо от нея. Не ми се вярва да излезе нещо от цялата тази работа. Комай пак ще си дойде „мис Пенелопа”, каквато замина за там.
Тя се опасяваше, че това всъщност ще се окаже обичайният тон на Маргарет, след като самата Ема престане да бъде новост за нея и престорената чувствителност щеше да се окаже излишна.
Дамите бяха поканени да се качат, за да се преоблекат за обяд.
— Надявам се да ти е удобно тук, Джейн, — каза Елизабет, докато отваряше вратата на свободната спалня.
— Добричката ми Елизабет, — отговори Джейн, — не се притеснявайте от мене, моля ви. Аз съм от хората, които винаги приемат нещата такива, каквито са. Надявам се, че за две-три нощи една малка стая ще ми свърши работа и не е нужно да се вдига шум за такива неща. Винаги съм искала като дойда тук, да се отнасяте с мен като член на семейството, и ми се ще да вярвам, че не сте приготвили някоя страхотна вечеря, пък и нали знаете, ние никога не вечеряме.