— На какво ще играем? — извика той, застанал до кръглата масичка.
— Ами на спекулация май, — каза Елизабет. — Снаха ми ни я препоръча и се надявам да хареса на всички ни. Зная, че вие обичате да играете на спекулация, Том.
— Сега в Кройдън играят само на нея, ако не става дума за игра по двойки, — каза мисис Робърт. — Дори не се сещаме за друга. Радвам се, че и вие я обичате.
— О, аз ли! — извика Том. — Бих обикнал всяка игра, стига на вас да ви харесва. На времето си прекарвах часове наред в игра на спекулация, но отдавна вече не съм я играл. В Замъка Осбърн се играе само на двайсет и едно и напоследък не съм играл на нищо друго. Ще се смаете, ако чуете каква врява вдигаме. Старата величествена гостна просто кънти. Понякога лейди Осбърн казва, че не чува собствения си глас. На лорд Осбърн тази игра страхотно му харесва и умее да раздава картите по-добре от всеки, когото съм виждал през целия си живот, толкова бързо и с такова въодушевление! Ако само можехте да видите как дръзко изиграва и собствените си, и тези на партньора си карти! Такова нещо си струва да се види!
— Божичко! — извика Маргарет, — хайде да играем на двайсет и едно! Мисля, че е по-добра от спекулация, а и на мен спекулацията не ми харесва чак толкова.
Мисис Робърт не подкрепи тази идея и с една — едничка дума, чувстваше се напълно победена, тъй като модите в Кройдън не можеха да съперничат на модата в Замъка Осбърн.
— Виждате ли се често с пастора и неговите близки в Замъка, мистър Масгрейв? — попита Ема, докато се настаняваха около масата.
— О, да — почти винаги са там. Мисис Блейк е дребничка и много мила жена с добро сърце, и ние с нея сме големи приятели, а и Хауърд е много добър момък и истински джентълмен. Трябва да ви уверя, мис Ема, че никой от нашата компания не ви е забравил. Предполагам, че бузите ви често са пламвали в последно време, тъй като много хора си мислят за вас.
Спомнете си дали не ви беше доста топло миналата събота около девет — десет часа вечерта? Ще ви кажа какво стана тогава, виждам, че умирате от любопитство. Та оная вечер Хауърд казва на лорд Осбърн…
В този момент другите го извикаха да им разясни някакво правило от играта и да разреши някакъв спор. Вниманието му бе така погълнато от това, както и от по- нататъшното развитие на играта, че и след това не се сети за какво беше почнал да говори, а Ема също не му припомни, макар че я мъчеше силно любопитство.
Той се оказа много необходим до масата на картоиграчите — без него групата близки роднини щеше да скучае и едва ли щеше да изпитат някакво удоволствие от собствената си компания, затова и присъствието му внасяше сред тях разнообразие и не допускаше нарушаване на добрия тон. Всъщност той беше много добър на карти и в игрите без партньор просто не можеше да не блесне, а и няколко случая му дадоха възможност да се покаже в най- добрата си светлина. Той влагаше в играта дух и настроение, имаше да каже много неща и макар и лишен от собствено чувство за хумор, понякога цитираше уместно остроумия на отсъстващи познати; можеше да разкаже живо и интересно и най- баналната случка, смешка или дори безсмислица, и всичко това имаше голям успех до масата за игра на карти. Обичайните му начини да забавлява другите сега бяха допълнени от навиците и шегите в Замъка Осбърн. Повтаряше остроумията на някоя от дамите, изясняваше подробности от остроумието на друга и дори им предостави удоволствието да видят как имитира лорда, когато се е наел да играе и със свалените карти на партньора си.
Докато се бе отдал на тези приятни занимания, часовникът внезапно удари девет и когато бавачката поднасяше на мистър Уотсън обичайната му купичка с овесена каша, той с удоволствие разясняваше на мистър Уотсън, че докато той вечеря, самият Масгрейв се кани да седне на обяд. Поръчаха да приготвят каретата и сега вече никакви молби не можаха да го спрат, защото той знаеше, че ако остане още десет минути, ще трябва да вечеря с тях, а за човек, който е вложил душа и сърце в стремежа да нарича следващото си ядене „обяд”, такава перспектива беше просто непоносима.
След като видя, че твърдо е решил да си тръгва, Маргарет се залови да намига и кима на Елизабет с цел да го поканят на обяд на другия ден; в крайна сметка Елизабет не можа да устои на тези й намеци, и тъй като без друго гостолюбивата й и общителна природа бе раздвоена, тя побърза да го покани — „биха били много щастливи, ако дойде да си поговори с Робърт.”