— С най- голямо удоволствие, — отговори веднага той, ала после размисли и каза: — Тоест, ще дойда, ако имам възможност да пристигна тук навреме, защото ще изляза на лов с лейди Осбърн и затова не мога да ви обещая нищо определено. Не бива да ме чакате за обяд, докато не видите, че идвам.
Доволен от чувството за несигурност, което бе оставил след себе си, той се сбогува и си тръгна.
Дълбоко в сърцето си Маргарет ликуваше след така стеклите се обстоятелства, които според нея бяха многообещаващи и благоприятни, затова на следващата сутрин, докато остана насаме с Ема, на нея й се дощя да направи от сестра си своя довереница. Така тя стигна дори дотам, че успя да й каже:
— Скъпа Ема, онзи млад мъж, който снощи беше тук и днес ще дойде отново, е от огромно значение за мен, много по-голямо, отколкото ти може би си мислиш, — ала Ема се престори, че не вижда нищо по- особено в думите й, отговори нещо несвързано и скокна, за да избегне една тема, която противоречеше на чувствата й.
Маргарет така и не допусна никакво съмнение в пристигането на Масгрейв, и трябваше да започнат трескава подготовка за доброто му посрещане — толкова трескава, че приготовленията далеч надхвърляха онова, което си бяха представяли предишната вечер. Тя обсеби изцяло ръководните функции на сестра си и до обяд стоя в кухнята да дава наставления и да гълчи прислугата. След като наготвиха куп еднообразни ястия и след трескаво очакване и напрежение най-после бяха принудени да седнат на обяд, без да дочакат госта. Том Масгрейв изобщо не се появи, а Маргарет положи огромни усилия да потисне своята раздразнителност и да скрие гнева си под маската на обикновено разочарование.
Спокойствието в къщата до вечерта и през целия следващ ден, който бе последен от гостуването на Робърт и Джейн, бе често нарушавано от изблиците й на лошо настроение и от свадливите й нападки. Обектът и на двете, както обикновено, беше Елизабет. Маргарет се боеше от брат си и снаха си достатъчно, за да се държи прилично поне с тях, но Елизабет и прислужниците все не можеха да й угодят, а Ема като че ли бе напълно забравена и установи, че нежният гласец е изчезнал дълго преди края на предвижданията й. В огромното си желание да се избави колкото се може по- скоро от тази обстановка, Ема посрещна с радост възможността да остане горе при баща си и горещо настоя да седи при него цялата вечер. Елизабет така или иначе обичаше да е сред хора, независимо от това как се чувства и поиска да остане долу, защото въпреки заяждането и избухванията на Маргарет предпочиташе да разговаря с Джейн за Кройдън, отколкото да стои при бащата, който не винаги можеше да търпи какъвто и да било разговор; така, след като Елизабет се убеди, че Ема не се принася в жертва, въпросът бе изцяло решен. За Ема това решение бе и приемливо, и приятно. Колкото и да беше болен, бащата не искаше друго освен тишина и малко внимание, а тъй като беше човек здравомислещ и образован, можеше да бъде и чудесен събеседник в случаите, когато се чувстваше по-добре.
В неговата стая Ема се чувстваше защитена от семейните разпри и ужасните обиди и унижения на хора, които стояха много по-ниско от нея, не беше принудена да търпи коравосърдечието и богаташката надменност, скудоумните самозаблуди и вироглавата глупост на нечий накриво оформен нрав. Тя се измъчваше от мисълта за самото съществуване на всичко това в спомените и в предвижданията й за бъдещето, но за момента бе престанала да се тормози от тяхното въздействие. Беше спокойна и имаше време да чете и да размисля, макар че положението, в което бе изпаднала, едва ли можеше да предразположи човек към утешителни изводи. След смъртта на чичо си бяха последвали куп беди, които не бяха никак малки, нито пък можеше да бъдат пренебрегнати, и ако човек си дадеше труд да обмисли внимателно нещата и да сравни миналото с настоящето, щеше да види, че единственият възможен изход е да даде работа на ума си и след тежките мисли да потърси разтухата, която единствено четенето може да даде. Така Ема с благодарност се отдаде на книгите.
Смяната на средата, с която бе свикнала преди, и разликата в начина на живот след смъртта на един близък и неблагоразумието на друг, се оказаха наистина тежък удар за нея. Досега бе единствената надежда и обект на загриженост за един чичо, който я бе възпитал нежно и внимателно като роден баща, а обичливият нрав на лелята й бе осигурявал задоволяването на всякакви прищявки и изведнъж животът и атмосферата в един уютен и изтънчен кръг, както и перспективите на богата и независима наследница се бяха стопили, а тя се бе превърнала в незначителна личност и в тежест за хора, на чиято обич не можеше да се надява, още един човек в и без друго препълнена къща, заобиколена от посредствени душици и с незначителни шансове за спокойствие и уют, а едва ли можеше да храни и някакви илюзии по отношение на бъдещето. При тези обстоятелства дори не можеше да се обясни как така успяваше да запази жизнерадостта на своя нрав, след като една подобна промяна би сломила и би потопила в горчиво отчаяние всеки друг по-слаб характер. Робърт и Джейн настойчиво я канеха да отиде с тях в Кройдън и им беше много трудно да приемат отказа й, тъй като имаха високо мнение за собствената си благосклонност и положение в обществото и не можеха да допуснат, че предложението им едва ли изглежда така примамливо в очите на другите. Елизабет застана на тяхна страна, макар че това очевидно беше против желанието на Ема, и също настоя тя да замине: