— Ще се посветя — натърти Динкли — с всички сили на вашия случай. Гарантирам ви. Повече не мога да направя за вас. Бих искал да мога. Всичко хубаво, доктор Чойтелър!
При влизането му Джеперсън го погледна. Динкли едва кимна за поздрав. Страхуваше се, че ще забележат очакването в гласа му. Нямаше търпение да разбере как Джеперсън ще му потърси отговорност. С неподражаемо арогантната си деловитост щеше да подчертае, че лейтенант Динкли отново е действал на своя глава. Естествено, нямаше да обясни какво в разговора с „Месенджър“ самият той би направил по-добре. Щеше да рови в неподчинението, както златотърсачът рови в своя дял от мината, и при всяка находка обществото щеше възторжено да мълчи. Динкли се усмихна леко. Джеперсън му отвърна със същото. Това го отрезви и той си зададе въпроса защо Джеперсън нищо не казва. Присъстваха почти всички. Мълчанието му можеше да означава само едно — че си е наумил нещо още по-силно. Динкли отърси собствената си тревога с едно повдигане на раменете.
— Представи си, пак ти се възхищавам — прошепна Ирелин, която седеше малко встрани зад него. — Едва сега да уведомиш ръководството? Как така Джеперсън не казва нищо?
Динкли леко се извърна. Забеляза, макар и да не я виждаше добре, подигравателно несериозното й изражение, което му се стори неподходящо за случая.
— Трябва да му извадя кестените от жарта.
— Какви кестени?
Въпреки че не повярва нито на въпроса, нито на учудването й, Динкли забеляза колко очарователна е тя. „Всъщност защо не?“ — запита се той, а на глас рече:
— Много, просто. Задава се отново нещо, за което пожарникарят Динкли им е необходим. Ще го нарекат утвърждаване или ще говорят за самодисциплина, като тайничко ще се надяват, че Динкли пак ще направи това, от което другите са се отучили, а именно — да вземат самостоятелно решения.
— Ще дадеш всичко от себе си ли?
— Или всичко, или нищо. Човек трябва да има принципи.
— Сигурна съм в две неща. Ти си арогантен и се заблуждаваш.
— Е добре, арогантен съм. А на какво да се обзаложим, че ще изляза прав?
Когато всички се събраха, той пусна аудиовизуалния запис. Освен Джеперсън, който се беше запознал със съдържанието му рано сутринта, другите не знаеха нищо за него.
Накрая всички мълчаха. Джонатан му кимна. Това можеше да означава: „Добре си го направил.“ Но на Динкли му се стори, че изразяваше преди всичко друго — загриженост. Отвърна на кимването му. Успокоително. Малко със съжаление. Самият той ненавиждаше страхливостта, но обичаше Джонатан.
По причина, неясна и за самия него, запита Ирелин:
— Познаваш ли го?
— Непосредствено не сме имали работа един с друг, но ми е направил впечатление. Изглежда винаги малко замечтан.
— Той е мой приятел — заяви Динкли.
— Аха — рече Ирелен. После изгледа Динкли с интерес, чиито подбуди му бяха неясни. Предположението, че не е единственият обект на този интерес, леко го обезпокои. Как така, Джонатан й е направил впечатление?
— Е — подкани Джеперсън хората си.
— Странна история — обади се някой от дъното. — Мисля, че тя в никакъв случай не отговаря по всички точки на действителността, каквато я описва Чойтелър.
— И моето мнение е такова — изказа се Джеперсън. — Как смятате, важно ли е да разискваме дали в лицето на Чойтелър се сблъскваме с луд или пък с престъпник?
— За евентуалната намеса на нашата база разликата едва ли би имала значение — отбеляза същият глас отзад.
— Каква намеса? — подскочи Динкли. — Той помоли едва при навлизането в орбита…
— Намеса, естествено — прекъсна го Джеперсън, — какво друго? Да си клатим краката ли? Консултирах се вече тази сутрин със Земята. В никакъв случай няма да чакаме толкова дълго.
— Защо изобщо разискваме — подхвърли Динкли, — щом като вече всичко е решено?
Ирелин взе думата.
— Не знам, но вие се държите така, сякаш вече е ясно, че става въпрос за луд или престъпник. Според мене незабавната намеса би имала смисъл само ако се налага да предотвратим нещо. А ние какво още искаме да предотвратяваме след четиридесет и пет години?
— Тя има право — подкрепи възражението й Джонатан. — Би трябвало да се пазим да не допуснем грешка.