— Трябваше да ти забраня. Като твой началник бих могъл да го сторя и не би трябвало да ти давам дори обяснение. Поръчението ни гласи да не се намесваме. Но ако го бях направил, ти никога вече нямаше да ми вярваш. Това тук е твоят риск, твоето утвърждаване. От моето аз никога не съм се боял. И ти имаш право на своето. Звучи грандиозно, нали? Джеперсън щеше да го нарече грандиозно. Такова нещо той не може да разбере.
— Възхищавах ти се — обясни тя през рамото му, — искам да разбера защо. Заради това трябва да направя една крачка повече от тебе. Фактът, че те обичам, не е поводът, той ще бъде последствието.
Тя тръгна. Той нищо не предприе. Трябваше ли да я спре? Известно време застина в унило вцепенение, след това я последва.
Чойтелър го чу да се приближава. Без да вдигне поглед от работата си, той отбеляза:
— Хубаво е, че сте тук. Няма да й се случи нищо, което не би било във връзка с пожелания от нея експеримент. Въпреки това ми е приятно да имам свидетел.
— Държа нейното изявление да ви донесе облекчение — поясни Динкли. — Доверявам ти се.
Заплетени кабели я обвиха като пашкул. Един вид каска, чиято набъбваща форма предизвика у него погнуса, покри главата и горната част на лицето й. Единственото естествено нещо в този хаос беше устата.
— Ирелин — повика я той, — чуваш ли ме?
Бавно и внимателно, като че ги обгръщаше хартиено-тънка форма, устните и се отлепиха една от друга:
— Любопитно ми е — прошепна тя — как ще бъде.
— Нищо неприятно няма да почувствате — успокои я Чойтелър.
— Не се страхувам от нищо, когато ти си тук — опита се да му внуши безпомощната й уста.
— Готово — обяви Чойтелър. — Отпуснете се. Мислете за каквото искате, само лежете спокойно, не се напрягайте. Може би ще изникнат отдавна забравени спомени. Това е нормално. Ако не ги познаете, отнася се до случки от най-ранно детство. Може би ще преживеете дори собственото си раждане. А ако изпитате умора, отдайте й се. След четвърт час всичко ще бъде свършено.
Той докосна един сензор и превъртя един шалтер. От контролноизмервателното табло се дочу бръмчене. Това беше единственият външен признак. Чойтелър го избута навън. Грижливо затвори зад него вратата.
— След малко ще бъде заспала. Ние само пречим.
Той се отпусна в едно от командните кресла.
— Ако искате да ми направите услуга, дайте ми една бутилка бира. Отдавна ми липсва, а няма никак лош вкус.
Динкли изтича навън. Бяха натрупали донесените запаси в коридора. Чойтелър пое бутилката без думи и отпи на дълги, изпълнени с наслада глътки. Динкли рядко беше наблюдавал човек, който с такава жар да извършва най-банално действие. Старецът свали изпразнената бутилка. Погледът му се плъзна по командния пулт помежду им и колебливо се покатери нагоре към Динкли.
— Кажете, Динкли, какво в действителност мислите за мен?
Динкли се засмя и отговори, без да се стеснява:
— Страхувам се малко от вас, но ви се възхищавам.
— Възхищавате се от мен? — Учудването на Чойтелър прозвуча някак си странно отчаяно. — Подозирате ли изобщо какъв човек стои пред вас? Искам да бъда честен, още тогава се ужасявах от това, което замислях. Необходимост — да, имаше, но гаранция нямаше никаква. Последиците във всяко едно отношение не можеха да бъдат предвидени. След сполучливата трансформация и с тяхно съгласие им дадох отрова. Контролирах умирането на телата им като специалист. Те живеят без тяло, но не са обикновени безтелесни същества. Изпитвам дълбок ужас пред тази съвкупност. Знаете ли за чирака-вълшебник?
— Вие сте учен. Преследвали сте едно схващане. Преодолели сте последователно всички страхове и традиционни начини на мислене. Та нали сте искали да помогнете.
— Последователно? Понякога си мислех, че ще се задуша в собствените си съмнения.
— Превъзмогнали сте ги — каза Динкли, — а това е достатъчно основание да ви се възхищават.
Чойтелър се изсмя гръмогласно.
— Вие сте или ентусиаст, или глупак. Никога ли през живота си не сте рискували толкова много, за да се научите по-леко да разсъждавате за тези неща? Приятелката ви е по-смела от вас.
Упрекът засегна Динкли. Той млъкна.
— Оскърбих ли ви?
— Да ме оскърбите? Не, определено не може да се нарече така.
Старецът го изгледа настойчиво и като че ли му доставяше тайно удоволствие, започна да разказва:
— В най-общи линии нашата тогавашна ситуация ви е позната. Възможността да ни открие космически кораб, преди да сме загинали от глад, беше нищожна. Никой не ни намери. Трябваше да действам.