— Ти си уморена.
— Да — отговори тя и Динкли не знаеше какво повече го учуди — откровеността или усмивката й. Това, реши той, е добър завършек на тъпото дежурство. Очакваше ли още нещо? Наблюдаваше я нерешително. Лицето й не беше му направило впечатление — лице, което ще познаеш сред дузина други, но след половин час отново ще забравиш. То беше едно от онези лица, които човек трудно запомня не защото са обикновени, а защото са непроницаеми. Върху лика й беше останала следа от някаква радост и той си помисли, че може би Ирелин очаква да завържат разговор. Разсеяно заобиколи мисълта, че може самият той да го очаква:
„Да заспя поне с един спомен за този ден“ — внушаваше си Динкли.
— Остани още малко — помоли го тя. — Всичко е спокойно.
— Може би — отговори той. — Може би наистина е така.
— А как е — продължи тя, — когато се случва нещо непредвидено?
Обзе го опасението, че ще й хрумне да му се възхищава. Беше се отучил да забелязва възхищението. Безразличието на подобно определение, неговата неутралност го отвратиха.
— Е, не смятам, че непредвиденото е вълнуващо само защото настъпва изневиделица.
— Спасяването на Ц-4 не беше ли вълнуващо?
„Ето на — помисли той разочарован. — След малко ще вземе да хълца от възхищение. Лесно може да предизвикаш възторга й — като при всеки човек на средно равнище. Жалко.“
— Не ми е ясно за какво говориш — подхвърли той с обидна грубост в гласа. — Не е вълнуващо, защото е въпрос на живот или смърт. При нас винаги е така. Вълнуващо става най-много, когато трябва да вземеш решение, когато не ти помага никакво предписание, никакъв прецедент. Ако това имаш предвид, същото можеш да го имаш и тук. За тази цел не ти е необходима Ц-4.
— И въпреки това — упорстваше тя — аз ти се възхищавам.
— Подозирах го — той се плесна с длан по челото, като се надяваше, че сега вече я е засегнал Но тя каза само:
— Ти си арогантен. — После се усмихна. — Но заради това не бива да си тръгваш веднага.
— О — възрази той, — нямах подобно намерение.
Изведнъж играта му стана интересна. Отдавна не беше срещал жена, която да сполучи да го излъже с първото впечатление. Въздържа се да продължи словесната престрелка с общи фрази, пожела й лека нощ и леко дежурство и забеляза изписаното на лицето й разочарование. Наистина искаше да си тръгне, за да се отбие по-късно може би пак.
Аларменият сигнал на кибертирона го върна от вратата. Имаше причина да почака.
С бясно темпо на екрана се появиха писмени знаци, които оформиха думи, изречения, а накрая и целия текст. Ирелин четеше полугласно.
— Уловихме радиограма на космическия кораб „Месенджър“.
— „Месенджър“ ли? — учуди се Динкли. — Никога не съм чувал за такъв.
Шепотът й стана неразбираем. Той се приближи. Сам започна да чете, като устните му най-напред беззвучно следваха потока от информация, после думите се подредиха непосредствено една до друга.
„Космически кораб «Месенджър», каталогизиран под номер 222/517/ЗВ, изстрелян преди четиридесет и осем години към външните планети. Последна цел — Плутон. Изчезнал след излитането оттам преди четиридесет и пет години. Останки от двете спасителни експедиции не са намерени. Търсенето прекратени преди четиридесет години. Екипаж двадесет и осем души, обявени за загинали.“
Данните за сегашната посока на полета и за скоростта така озадачиха Динкли, че той също сниши гласа си.
— Какво бавно темпо — промълви Ирелин. — Боже мой, четиридесет години! Как ли са успели?
— Междувременно трябва да са станали старци — допълни той. — Запитай какво е положението, колко оцелели и така нататък.
Отговорът учуди извънмерно и двамата.
— Всички членове на екипажа се чувстват много добре.
Ирелин поиска по-подробна преценка на положението. Далечният глас каза:
— Разполагаме с енергия само за кратки съобщения.
— Нуждаете ли се от помощ, храна, гориво?
Отговорът им донесе нова изненада. Непознатият отсече:
— Не е необходимо. След две седмици ще влезем в орбиталния паркинг на Япетус. Малко преди това ще заредим с енергия.
— Ще ви пресрещнем.
— Не е нужно, Япетус — гласеше лаконичният отговор.
Спогледаха се.
— Ето ти го вълнението — каза той. — Решавай!
— Трябва да събудим Джеперсън.
— Защо? Нали чу, че на борда всичко е наред.
Ако се беше обърнал на излизане, щеше да забележи погледа й, потъмнял от гняв. Но устните и веждите не бяха присвити. Тръгна, без да се сбогува, втори път.
На сутринта научи, че Джеперсън й се е карал, задето не му е съобщила в момента.
„Идиотщина — помисли си той. — Какво печели от това? Като че ли Ирелин не може да мисли сама.“