— Доктор Чойтелър! Аз съм лейтенант Динкли от базата Япетус.
— Ние отдавна отвикнахме да употребяваме титли.
— Вие сте лекарят на експедицията. Мога ли да говоря с командира? — сети се за името му, без да поглежда още веднъж в списъка. — Или капитан Кмер е възпрепятстван?
Чойтелър едва забележимо поклати глава.
— Болен ли е?
Лекарят не се помръдна от мястото си.
— Можете да говорите с него.
Динкли чакаше. Най-сетне каза малко объркан:
— Бихте ли го помолили да се яви на екрана.
— Невъзможно ще бъде.
Динкли обходи с поглед пространството около Чойтелър.
— Как да разбирам това?
— Нека той сам да ви обясни. Така ще бъде най-добре.
Думите на Чойтелър без съмнение издаваха доброжелателност. Тонът му беше приятелски. Динкли се успокои. Очевидно недоверието му беше неоснователно. Трябваше да се обади на Джеперсън, но чувстваше, че е изцяло на висотата на положението. Поколеба се само за частица от секундата. Предполагаемото възмущение на Джеперсън окончателно оформи решението му. С иронична наслада си представяше момента, когато Джеперсън ще трябва да прецени дали да го смъмри като Ирелин. Обзалагаше се хиляда на едно, че не би посмял втори път.
Отказа се да различи каквото и да било в пространството зад Чойтелър.
— Къде е той? Доведете го!
Чойтелър се отмести малко встрани. Посочи с ръка в дъното на помещението. Но там не можеше да се види нищо друго освен арматури и една леко открехната врата. Присмехулният му поглед проследи търсенето на Динкли.
— Уверявам ви, че това, което ви очаква, надминава вашето въображение.
— Бихте ли имали добрината да се изразявате по-ясно.
Лекарят присви очи. Повикването прозвуча примамващо, като че ли се отнасяше до изключително близко същество, куче или болен.
— Джон Кмер, обади се!
Гласът, който му отговори, наподобяваше стари магнетофонни записи.
— Съществено ли е?
— Извинявай, скъпи мой, че трябва да наруша ваше-та общност. Преговорите със Земята започват.
— Отлично. Ще се съсредоточа.
Откъде идваше гласът? С жест Чойтелър го помоли да потърпи. Нищо не се случи, поне нищо видимо, пък и физиономията на лекаря не издаваше каквото и да било. Клепачите му бяха полузатворени. Но още при първите думи на Кмер ръката му трепна, сякаш дирижираше оркестър.
— Готов съм. С кого разговарям?
Ръката на Чойтелър се отпусна в болезнен гърч. Лицето му се вкамени. Динкли не можеше да не приеме, че въпросът не се отнася до него, и се представи. Отмести поглед от Чойтелър.
— Виждате ли ме, Джон Кмер?
Гласът потвърди, че го вижда отлично. Динкли изрази желанието също да види събеседника си.
Приглушен смях се разплиска към него и го обля като пенлив поток. Несъзнателно Динкли притисна гръб в облегалката. Празното пространство до Чойтелър затормози очите му. Невъзможно му беше да разбере дали лицето се усмихва. Неподвижността го караше да изглежда отсъстващо. Динкли си въобрази, че от екрана към него повява хладина. Тя го облъхна и обгърна от всички страни.
— Това е невъзможно — отвърна Джон Кмер.
— Мога ли да видя някого другиго от участниците в експедицията?
— Можете да разговаряте с всеки един от тях. Това не ви ли е достатъчно?
— Какво криете от мен? — Звънтящ като ледени камбанки, смехът проехтя още по-силно.
— Нямаме нужда да крием каквото и да било, свързано с нашето съществуване. Бихме искали да се съобразим с вас. Имате ли право да се обвързвате с обещания?
Динкли потвърди. Беше решил да предаде такъв доклад на Джеперсън през тази нощ, чието съдържание да го обезщети за всичко, което се беше изпречвало на пътя му от Олстейн до Джеперсън. Ако последният си въобразяваше, че може да го ограничи, то криво си е направил сметката. Не беше приказвал празни приказки на Ирелин. Ц-4 можеше да се намери навсякъде. Тук също. На „Месенджър“ се бяха случили някакви работи. И никой, включително Джеперсън, не можеше да ги скрие.
— Разказвайте, Джон Кмер!
Първото изречение изостри вниманието му до крайност.
— Чойтелър е нашият спасител! — Лекарят не помръдна. — Той извърши невероятното, нечуваното. Не само защото благодарение на своя гений намери начин да осигури по нататъшното ни съществуване. Той ни разкри една форма на живот, вярата в която дотогава беше привилегия само на фантастите. Той самият се отказа от нея заради нас. Ние постигнахме съвършенство и затова — представете си само! — не ни е необходимо тяло. Тъкмо обратното. То ни пречеше и ни разделяше един от друг. Откакто се сляхме, ние сме двадесет и седемкратната съвкупност от самите нас. Ние сме едно по начин, който може да ви се стори странен, но в това единство се крие нашето осъществяване. Ние притежаваме способности, които отделен индивид никога не може да притежава. На нас ни се удаде да разгадаем смисъла на битието. Той се състои в сливането. Сетивните познания на нашето тяло бяха необходими спирки. Ние ги преодоляхме и сега се наслаждаваме на смислеността на нашето комплексно съществуване, на съвършенството на нашата мултипликация.