Благодарение на нея той имаше силата да е този, който беше с мен. Не ревнувах толкова за това, защото си мислех, че донякъде е навик, а не любов, просто навик.
През месеците след онова, което го накарах да направи, започнах да разбирам. Вече можех да погледна назад и да видя защо тя беше толкова важна за него. Защо той говореше постоянно за нея. Защо имаше нужда да говори с нея. Никой не го слушаше като нея. Аз не можех, не бях част от миналото.
Когато майка му не е можела да го слуша, когато баща му не е бил там, когато сестра му е била твърде малка, когато е нямал истински приятели, които да го слушат, Нова е била винаги там. Тя е хвалила, тя е поздравявала, тя е съчувствала, неодобрявала, карала му се е, просто е слушала.
Много хора не осъзнават колко е важно да бъдеш чут. Аз го чувах, слушах го, но аз не бях навик. Без Нова той започна да се свива в себе си, като обратното на разцъфване. Всички цветчета, частите от него, които познавах, започнаха да се свиват от мен - почти сякаш вече нямаше увереност да бъде себе си. Не просто ми беше ядосан, той беше, но сякаш бе изгубил почва под краката си, изгуби приликата с онзи, за когото го мислех, и прекарваше цялото си време в опити да се задържи.
Затова плачеше постоянно, затова не искаше да ме докосне повече от година, след като тя си отиде от живота ни. Беше изгубил себе си, когато изгуби нея.
Сега тя имаше нужда от него и аз исках да може да е там, без да мисли, че имам проблем с това. Но не можех да го кажа. Не можех да му кажа това.
Утре ще намеря хотел - каза сопнато той. - Така доволна ли си?
Просто попитах.
Виж, трябва да затварям. Не знам защо се държиш така, но ми идва в повече. Ще говорим утре или някой друг път. Да се надяваме, че тогава и двамата ще сме на себе си.
Да се надяваме. Обичам те.
Аха - отговори той и затвори.
Къщата е толкова празна.
Твърде късно е да ходя във фитнеса. Твърде късно е да се обаждам на някого, за да го накарам да излезе с мен на питие. Твърде късно е да кажа на Мал, че съжалявам и идвам да го подкрепя.
Седя на стълбите и оглеждам коридора си, осъзнавам, че е твърде късно да кажа истината и да оправя нещата.
43.
Знаех си, че ще те намеря тук - казва Мал над шума на вълните.
Мислех си, че е отишъл да спи преди часове. След като му показах стаята за гости. Аз не можех да спя.
Не можех да си почина.
Мал беше у дома, което правеше всичко да изглежда окончателно, сякаш здравето на Лио, състоянието му, се е насочило към ужасен, неизбежен изход.
Докато лежах в леглото, взирах се в тавана и чаках съобщение от Кийт, започнах да се чудя дали присъствието на Мал няма да произведе някакъв чудотворен ефект. Ще върне Лио^ Или това, което се случва с Лио, е просто част от някакъв план да ме събере с Мал. Да ни свърже отново.
В този момент аз, вярващата в съдбата и всичко невидимо, разбрах, че ще полудея, и отметнах завивките. Слязох от леглото. Трябваше да се махна от тези откачени мисли, да ида на морския бряг. Не се отдалечих много, само до тъмнозелената пейка. Припомнях си как седях тук посред нощ с новороденото си бебе и плачех.
Тук е красиво нощем. В тъмното, в неподвижността, когато всичко е само нощно небе и малки, блещукащи звезди. Не е като да погледнеш през прозорец или да видиш картина - да стоиш тук е все едно да стоиш на ръба на света и да усещаш как те обгръща, за да не паднеш. Обгръща те отпред, отгоре, отзад, ставаш час от безкрая. Дойдох тук, защото можех да се изгубя д безкрая. Тук няма място за откачени мисли.
Защо реши, че ще ме намериш тук? - питам го, когато той сяда до мен на пейката.
Чух вратата и видях, че колата ти е още там, затова предположих, че си на брега.
- Внезапно ми се прииска да видя тази табела. - Кимнах към табелата с надпис „Пазете се от падане“, до ниските зелени перила (цветът им показва дали си в Брайтън или в Хоув; синьо-зелено за Брайтън; тъмнозелено за Хоув). — Тя описва така добре любовният ми живот, че имах нужда да си я припомня.
Не го поглеждам, но усещам енергията му да се стопля, когато той се усмихва.
Как си? - пита ме тихо.
Хората постоянно ще ме питат това през следващите седмици. И какво трябва да казвам? Някаква полуистина като „Държа се“, което ще ги накара да се почувстват по-добре? Нещо по- близо до истината като „Разпадам се“, след което ще се опитват да ме накарат да се почувствам по-добре? Или нищо, което ще им позволи да си решат сами и да ме оставят да чувствам какво- то чувствам, без да трябва да ги включвам в уравнението.