Ти как мислиш?
Глупав въпрос.
Да, така е.
Вълните изпълват тишината между нас, разбиват се почти свирепо върху камъчетата и после се отдръпват.
Съжалявам - казва той.
Съжалявам.
Съжалявам.
Съжалявам.
То се носи с вълните, просмуква се във великолепието на небето. Съжалявам.
Това ли е? - питам, щом думата се разтвори във въздуха около нас. Извръщам се леко към него. - Наистина ли, това? Не някакво емоционално признание, не сърцераздирателна молба за прошка, облечена като обяснение? - Свивам рамене. - Може би да попълзиш в краката ми? Не заслужавам ли поне няколко сълзи и един-два сопола?
Естествено той не отговаря, аз се обръщам към морето. То е доста по-приятна гледка. По-добра, по-проста.
Знаеш, че всичко по-малко всъщност е обида.
Господи, Нова, ако знаеше колко съжалявам...
Какво щях да направя? Да ти простя? Да те съжаля? Само за информация, ако имаш някакви съмнения, ти не си важен в живота ми сега. Особено сега.
Той внезапно се отпуска.
Просто си повтарях това, което ти казах, и вече знам колко ужасно съм звучал. Как ужасно звучи това. Аз те изоставих, изоставих сина ни и сега мисля, че две думи ще променят всичко. Ще оправят нещата.
Предполагам, че това е някакво начало.
Не, не е. Жалко е.
Очите ми се затварят и аз ги стискам здраво, като масажирам слепоочията си.
Казах, че искам да се разкайваш, не да се самосъжаляваш. Господи, Мал, трябва ли да правим това? Не може ли да изчака до някой друг критичен момент, когато ще си кажем нещо дълбоко и значимо, ти да обясниш колко съжаляваш, аз да ти кажа, че не успях да те намразя напълно, как приятелството ни, изковано в радост и болка, е неразрушимо, затова в сърцето си вече съм ти простила? Не може ли да изчакаме по-подходящ момент за този сценарий?
Усещам как лицето му омеква от усмивка.
Забравих, че си психолог и не се връзваш така лесно на думите на хората.
Не е защото съм психолог, а защото разпознавам глупостите, когато ги чуя. - Вдишвам, солен, студен въздух се стрелва в мен, бърз и прекрасен, болезнен.
Мисля за теб всеки ден - казва той. - И мисля за него. Лио. - За първи път го чувам да изрича името на сина си. Звучи странно, някак неестествено, защото е последната част от неговото име, която той рядко изрича. - Понякога става толкова лошо, че искам да скоча в колата - дори по средата на работния ден - и да дойда тук, за да те видя. Понякога искам да те гледам, друг път да падна в краката ти.
Казва ми, че не е живял щастливо, след като ме изличи от живота си. Аз - ние - сме се спотайвали някъде в дъното на съвестта му. Това може сериозно да помрачи щастието на човек. Живота му.
Нова, ако преди тези осем години някой ми беше казал, че с теб един ден няма да си говорим и ще имам син, когото никога не виждам, щях да му кажа, че е откачил. Как можахме да...
Не говори така, сякаш аз имах някакъв избор по въпроса. Сякаш не ти взе решение, което бях принудена да приема.
Добре, как можах да направя това...
Кажи ми защо - прекъсвам го и се обръщам към него. - Кажи ми защо го направи. Защото всички тези приказки как си мислел за мен всеки ден не означават нищо. Кажи ми защо.
Казах ти, просто размислихме.
Това ти беше извинението. Искам да знам причината. Така и не я разбрах, а трябва да знам.
Защитите му веднага се вдигат: той изправя гръб, тялото му се стяга, готово за отбрана; очите му стават твърди като кафяви диаманти, лицето му е неразгадаема маска.
Клатя глава и извръщам очи.
Докато не ми кажеш истинската причина, Малволио, няма за какво да говорим. - Той още е неподвижен като сфинкс и аз също съм неразгадаема. Не дойдох тук за това. Дойдох да избягам от откачените мисли, да се съвзема до морето, сред безкрая на света. Не дойдох, за да не разбирам Мал отново.
Тук целунах за първи път съпруга си - казвам. - Последния път, когато се събрахме, тук се целунахме за първи път, долу на плажа.
Перилата до стълбите към каменистия плаж са студени под ръката ми, докато слизам по неравните, хлъзгави бетонни стъпала. Чувам, че Мал ме следва, стъпките му хрущят силно по камъчетата към водата.
Ейми гледаше Лио, защото Кийт каза, че ще ходим да се забавляваме в града. Ядохме тапас в „Лейнс“ - там са най- хубавите тапас в Брайтън, трябва да отидеш някой път. После дойдохме на пристана. - Усмихвам се, докато споменът се разлива в ума ми като кадри от филм. Цветовете бяха ярки и прекрасни, саундтракът беше смях и близост.
Танцувахме на машина за танци. Той все пускаше монети в нея и ме предизвикваше. Обичам да танцувам, но беше толкова трудно, че не можех да смогвам. Внезапно бяхме обградени от някакви тийнейджърки, със скръстени ръце или ръце на кръста, както те правят. Какви изражения имаха само. Сякаш казват: „Какво правиш, стара жено, защо не умреш от срам, толкова си стара?“ Продължих, докато ни свършиха парите. Буквално паднах на платформата, останала без дъх, цялата в пот, и онези момичета веднага скочиха на нея. И, Господи, те разбиха машината. Скачаха, въртяха се и направо ме засрамиха. Явно се бяха упражнявали и бяха отработили всички движения. Аз се измъкнах посрамена. Кийт каза, че всичко е наред: „Ти просто танцуваше по собствения си ритъм.“ - Присвивам очи, както направих тогава. - Вървяхме по крайбрежната, докато не стигнахме тук. На това място. И той се опита да ми посочи Пояса на Орион и Касиопея. Нямаше никаква представа и явно не мислеше, че щом се казвам Нова, все пак знам нещо за небето.