Когато изпълних дълга си и го поправих, той ме целуна. За да замълча. - Връщам се към онзи момент. Да ме целува някой, когото харесвам, след толкова време. - Знаех, че най-после съм готова да се омъжа, както той винаги е искал, и да отглеждаме Лио. Шест месеца по-късно направихме малка церемония - въпреки дългия ни спор, защото той искаше да носи военната си униформа, - продаде апартамента си в Шорхам и се премести при нас. И просто заживяхме. Животът ни не беше изключителен или особено вълнуващ, но беше какъвто го исках. Имахме нормален, щастлив живот.
Обръщам се към Мал, той слуша внимателно, макар че не знам какво мисли.
— Всичко свърши. Животът ми свърши и аз не мога да разбера защо. Продължавам да поглеждам назад, чак допреди Лио да се роди, и не мога да разбера кога се обърка всичко. Какво направих, за да се случи това.
Нищо не си направила - казва Мал с тиха увереност.
Тогава защо се случва? Защо трябва да прекарвам всеки миг в надежди и молитви Лио да се събуди и да бъде добре? Защо знам, че ако не се моля всяка секунда...
- В този момент, в който не се молиш с цялата си душа да
се оправи, нещо ще се обърка още повече. Нещо вече ужасно, ще стане непоносимо. Целият свят ще се разруши.
Майка ти?
Той кима.
Никога си мислех, че знам какво чувства Мал към леля Мер и че аз чувствам същото. Всички тези години с нея, когато живеехме с проблемите й, с възходите и спадовете, ме караха да мисля, че съм била до Мал, че съм усещала болката му. Но аз съм споделяла само част от нея, най-малката частица. Можех да я оставя за известно време, за да спя нощем, без да се тревожа за леля Мер. Мал не можеше. Той никога не можеше, нямаше как. Тя поглъщаше живота му.
Стефани. Високата, руса, синеока Стефани. Образът й внезапно се появява в ума ми. Толкова ясен и жив, сякаш стои до Мал. Усещам я така силно, дори усещам силния сладникав парфюм, чувам тракането на гривните й, усещам острите ръбове на аурата й. Тя е на плажа с нас. Вятърът развява косата по лицето й, дърпа дрехите й.
Тя поглъща Мал така, както грижите за леля Мер го поглъщат. Може би не съм разбирала какво й е причинило това, че не може да има деца. Как я е оформило. Може би не биваше да я мразя понякога, защото тя не беше само объркана, тя беше увредена. Може би беше наранена, може би имаше нужда от грижи като леля Мер. И може би трябва да спра да бъда толкова разбираща. Тя много се постара да ме нарани, никога не ме е харесвала, никога не се опита да ме харесва. Може би никога не е трябвало да я оправдавам. Трябва да спреш да правиш това, когато някой се старае нарочно да те нарани.
Тя е много по-добре напоследък - казва Мал и за миг си мисля, че говори за жена си. Но не говори за нея, а за леля Мер. - Не е имало нищо сериозно от години, но все пак аз продължавам да се притеснявам. Част от мен мисли, че е защото - как го каза? - защото се надявам и се моля така усилено. Не е само заради ле-
карствата, стабилността, седмичните посещения при психиатъра; а защото аз всяка секунда искам тя да е добре.
Знам - отговарям. - Вече знам. Само че аз не се справям много добре, нали? Лио не е... - Не мога да го кажа. Казах как- вото можах, не мога да го кажа отново. Не мога да го направя още по-солидно, като го повторя. Защото това би означавало да кажа, че някой ден ще трябва да живея на този свят без Лио.
Има ли свят без Лио?
Да, има - казва Мал, не съм осъзнала, че съм го изрекла на глас. - Но не знам дали ще е такъв, в който бихме искали да живеем.
Внезапно устните ми се извиват надолу, ужасът от това ме пронизва като лазерен лъч, прерязва ме на две. Докато се разпадам, Мал внезапно ме прегръща силно и ме държи. Хваща лицето ми с големите си топли ръце, сякаш съм нещо скъпоценно, направено от крехко стъкло, което ще се разтрогни и при най-лекия натиск.