Но ние винаги оцеляваме - казва ми той. - След всяко падане, всеки земетръсен удар, ние ставаме отново. Макар че вървим през ада и имаме чувството, че адът няма край, все пак излизаме от другата страна. Покрити с рани, почти сломени. Но оцеляваме. И после започваме да се изграждаме отново. Ние никога не сме същите, но се изграждаме отново. Защото това е начин да се променим. Защото всички трябва да се променим.
Не искам да се променям. Не искам да вървя през ада. Искам само всичко да стане като преди. Искам той постоянно да ми задава въпроси. Искам да ме буди и да настоява да играе на компютъра. Искам да ме нарича „марм“ като американче. Искам да ми казва, че иска по-добра майка от мен. Искам нещата да станат като преди. Не искам промяна. Не искам ад.
Знам, знам - шепне той през цялото време.
Искам си Лио. Цял. Съвършен. Какъвто си беше.
Мал се взира в очите ми, както аз се взирах в тъмния хоризонт и отчаяно търсех някаква утеха, преди той да дойде тук.
Позволи ми да правя любов с теб.
Какво? - пищя аз. Ръцете му вече не са утеха на лицето ми, отблъсквам ги силно.
Нека легна с теб, нека те любя - повтаря той.
Ти друсан ли си!?
Не...
Не позволявам на съпруга си да ме докосне от толкова време и сега ще позволя на теб? Точно на теб? Затова ли дойде тук? За секс? Ако е така, тръгвай веднага за Лондон.
Няма да е секс - казва той бързо и искрено.
О, така ли? И какво ще бъде, неизбежното обединение на две жестоко разделени души или нещо също толкова уникално и красиво?
Не, не, начин да забравиш. Механизъм за справяне. Аз го правя постоянно - особено когато бях в Австралия. Ако много се притеснявах какво става у дома, просто... не се гордея със себе си, но това бе начин да забравя. За малко не чувстваш нищо друго, като упражнения или пиене. За малко болката си отива, но ти не си сам и си в съзнание. Тя си остава, чака да се върнеш, но за малко я забравяш. Още го правя, не се гордея с този факт, но е истина. Понякога само така успявам да спра болката, дори за малко. Нека го направя за теб.
Взирам се в лицето му, в очите му, в енергията му, и виждам само, че е искрен. Той говори сериозно. Той ми предлага единственото, което успява да помогне на него. Иска да облекчи болката ми по единствения начин, който познава.
За миг се колебая. Искам това да спре. Отчаяно искам болката и агонията да спрат. Искам утеха, свобода от това, в което
се превърна животът ми: болници, медицински списания, очи, които се чудят коя съм. Изкушаващо е да ти предложат няколко минути нормалност, сякаш ти дават обувки с дебела подметка, докато ходиш по пътека от натрошено стъкло. Би приел почти всичко, за да спреш болката.
Ти луда ли си? - питам се, като се отърсвам мислено.
Благодаря, но не. Всичко това е ужасно, но такива карти ми се паднаха и ще ги играя. Ако направя това, означава да призная, че всичко е свършило. А то не е. Изобщо не е. Освен това с Кийт можем да го направим един за друг.
Съжалявам, беше глупаво да ти го предлагам, но не се сетих за нищо друго... Бях и егоист, предполагам, защото от това имам нужда сега. Това е един от най-лошите ми кошмари. Да изгубя човек, когото обичам, макар да го познавам само от думите на мама. Как така се превърнах в баща си, без да осъзная? - Той прокарва ръце през косата си, цялото му тяло се тресе. - Предложих го и заради двама ни. Всъщност аз съм баща си - едно напълно егоистично копеле.
Да, Уокън - казвам и го блъскам леко по рамото. - Няма да те чукам, така че престани, става ли? А и молбите са обратното на секси.
Звукът на смеха му е стабилен и силен над шума на вълните и хрущенето на камъчетата под краката ни.
Стряскам се, когато хваща ръката ми, но след първоначалния шок той стиска пръстите ми. Усещам неговите толкова солидни и сигурни, една брънка от веригата на гърдите ми се разхлабва и аз дишам малко по-леко.
Искаш ли да ти разкажа за Лио? - питам го.
Абсолютно.
Стоим, хванати за ръце, и гледаме звездите, гледаме черното море с бяла пяна, докато вдишваме соления въздух и аз му разказвам за най-любимия си човек на света.
44.
- Ти ще ме подкрепиш, нали, Нова, когато се обадя в полицията и кажа, че съм ударила този натрапник с тиган и сега той лежи на пода в кухнята?
Мал е притиснат до плота близо до печката, тенджера с нещо като овесена каша е свалена от котлона и две покафенели филийки стоят в тостера точно зад него. Корди е пред него и размахва тежкия ми уок, цели се в главата му, докато четиригодишният Рандъл държи малкото канче за мляко като оръжие и се цели в капачката на Мал.
Той изглежда изненадващо спокоен, или може би е примирен, защото знае, че не е можел да очаква друго от Корди. Той вероятно го е очаквал, откакто приключи с мен. Знае, че Корди е тази, която ще реагира най-свирепо, задето е разкъсал семейството ни.