Тогава какво прави тук? Защо трябва да отсяда някъде?
Не съм й казала. Сред всичко това не съм й казала какво
каза лекарят. Всички други бяха там, а тя бе тук, както винаги, удържаше крепостта, спасяваше ме от фалит и все още не знае.
Ейми е виждала Лио почти всеки ден през целия му живот. Единственият човек, който го е виждал по-често от нея, съм аз. Те са големи приятели и той обича да говори с нея на японски и да се опитва да играе на плейстейшъна. Това не са новини, които трябва да чува от мен. Трябва да й каже някой по-дистанциран, по-обективен. Въпреки че го мразя заради това, което каза, лекарят го каза на всичките ми близки едновременно, което ме спаси от нуждата да го направя аз. Спаси ме от това да мина през най-лошия сценарий с човек, който обича Лио.
Най-добре седни - казвам й.
Просто ми кажи - отвръща тя, знае, че щом Мал е тук, новините не са добри.
С прекъсващи, объркани думи аз й обяснявам какво каза лекарят. Опитвам се да го повторя, без да го направя наистина. Гледам я, чакам момента, когато ще направи това, което направиха мама и Корди, ще избухне в сълзи. Или това, което направи татко, ще отиде в ъгъла на стаята. Или това, което направи Кийт, ще посегне към мен. Или дори това, което направихме аз и леля Мер, ще застине напълно.
Тя ме изненадва: кима бавно, когато спирам да говоря, и после припада.
Заключвам кафенето, без да отнеса парите - просто ги прибирам в сейфа. Имам по-важна работа. Мал се грижи за Ейми, за да мога аз да отида в болницата. Не съм виждала Лио, откакто ходих в Лондон снощи. Не съм се отделяла толкова дълго от него. Мал каза, че ще я откара у дома, макар че тя живее съвсем наблизо - в другия край на Поетс Корнър, - ще се погрижи да си легне и ще остане при нея, докато Труди се върне.
Тя буквално е в кататония и й завиждам. Искала съм да изпадна в такова състояние през изминалите седмици. Просто да се изключа от реалността и да си седя тихо, откъсната от някакъв
щит, вдигнат от съзнанието ми. За жалост нямах, нямам този лукс.
Сегашният ми живот е като машина с много части, всички имат нужда от поддръжка, иначе ще се разпаднат. Но най- важната, тази, която се нуждае от най-много грижи, любов и внимание в момента, е бракът ми. Кийт не говори с мен. Спря да ми говори, освен ако не се налага, откакто леля Мер разкри на всички какво се е случило. Но аз не мога да се фокусирам върху него - да се грижа за Ейми, да накарам Мал да дойде, да стигна до болницата - това са частите от машината, за които се грижа първо.
Спирам на паркинга на болницата, има специален за родители и близки на болни деца, и облекчението си проправя път през тялото ми. Не трябва да се тревожа за Ейми и кафенето до края на деня. Облекчението е толкова дълбоко, плътно, осезаемо, че докато вървя към сивата сграда, решавам да затворя кафенето за още няколко дни. Това е прекрасно облекчение. Искам да се потопя в него, да пия от него, да плувам в него, да остана в него цял живот. Искам да се потопя в нещо, за което не трябва да се тревожа.
В стаята на Лио се усеща нещо странно: мама плете в стола си, Рандъл спи в скута й, главата му е на големия й бюст; леля Мер е в стола на Кийт, чете на Лио; татко е в друг стол, нов. Корди е сложила карирано одеяло за пикник на пода и по него са играчките на децата, макар че Рия слуша внимателно леля Мер. Корди седи с кръстосани крака и чете списание.
Ето защо болницата има правило да допуска само по двама посетители. Ако сега стане нещо спешно, лекарите ще се препъват в хората, докато стигнат до Лио, но е прекрасно, че близките ми са тук, че са до него, както бяха на училищната му пиеса, на футболен мач или на рождения му ден. Всички се спуснаха към Хоув, готови да го гледат, да бъдат с него, да го хвалят.
- Здравей, Лио - казвам му. - Аз съм. - Оглеждам всички, докато ги поздравявам. Те се усмихват по различни начини: мама с ярка усмивка, татко със скрита, Корди с по-ярка от на мама, леля Мер се усмихва така, сякаш знае тайна, а Рия е любопитна.
Корди е направила магията си. Казала им е каквото е нужно, затова те вече не ме гледат, сякаш не знаят как да говорят с мен,
а аз съм сгрешила и е трябвало да им кажа преди години, за да изхвърлят виновника от живота си. Тя ги е успокоила, вероятно им е казала, че той сега е тук и аз съм му простила, иска да се покае. Може би дори им е казала, че Рандъл го удари по коляното и това е задоволило жаждата им за отмъщение. Така или иначе Корди - изключителният пиар, - е успокоила семейството ми. Мал няма да бъде одран жив. Обичам сестра си заради това.
Няма промяна - казва ми тихо мама, докато подава сложната си плетка на татко. Без да трябва да му се казва, той оставя кръстословицата и прибира плетката и пластмасовата игла в торбата. Корди събира играчките в една от големите си чанти, с помощта на Рия, после сгъва одеялото. Мама вдига Рандъл, после