се опитва да стане, без да го събуди.
Къде е Малволио? - пита леля Мер, когато се изправя и зат- варя книгата.
Той се грижи за Ейми. Тя припадна, когато... По-рано.
Мал я откара до тях и ще остане с нея, докато Труди се върне.
Горката Ейми - казва Корди. Мал й се издига леко в очите, защото той дори не познава Ейми.
Но ти му се обади - казвам на леля Мер. - Той търси хотел, където да отседне.
Добре, тогава ние ще тръгваме - казва мама.
Ще се видим утре - отвръщам аз.
Няма ли да се прибереш довечера, за да ни видиш, преди да дойдем тук? - пита татко.
Не, ще остана тук. Искам да правя компания на Кийт.
След прегръдки и целувки те си тръгват. Корди и близнаците се връщат в Кроули; мама, татко и леля Мер смятат да разгледат Брайтън.
И аз оставам сама. С Лио.
Както ми харесва.
Когато не съм тук, искам да е обграден от семейството ми, но иначе искам да сме само двамата. Както винаги.
46.
Снощи първата чаша вино облекчи малко празнотата, особе- но защото включих радиото в кухнята, уредбата в дневната и телеви- зора.
Първата бутилка вино ме накара да реша да спя на дивана, защото леглото беше твърде далече и твърде празно.
Втората бутилка явно ме е убедила, че трябва да се кача на тавана: събудих се и видях, че бебешките дрешки, които събирах преди години, са пръснати на пода около мен, като макетчета от триизмерен детски каталог за дрехи.
Не помня да съм го правила, но явно съм го направила. Подутите ми клепачи ми казват, че съм плакала.
Изтрезняването, срамът и душът (дълъг, горещ и с много сапун) ме доведоха тук. В задната градина, с цигара между пръстите, докато разбивам всяка част от сервиза на Мередит на бетонната пътека от къщата към дървената барака в края й.
Всичко започна, когато счупих онази чаша, нали? Трябва да приключа онова, което започнах онзи ден по случайност. Вече ми е ясно: чаеният сервиз, откъдето и да идва, е урочасан.
Трябва да изхвърля това проклето нещо от къщата си и от живота си.
47.
Чукането по вратата ме стряска.
Задрямала съм, не съм заспала - не сънувам, което е благословия.
Автоматично поглеждам Лио: без промяна, после отивам до вратата.
Сърцето ми забравя да бие за секунди и дробовете ми спират: Мал.
О, да, аз го поканих тук. Но е толкова извън контекст - през изминалите години не съм го виждала като човек, с когото мога да се видя отблизо, само отдалече.
Здравей - казва той; явно вижда шока на лицето ми.
Здравей. - Той се е изкъпал и си е сресал косата, която е прибрал назад от лицето си. Забравила съм колко ъгловати и странно меки са чертите му. Толкова много години исках да целуна тези пълни устни и тези очи, червеникаво-кафяви като козина на лисица, да се взират в мен както сега: нежно, внимателно, колебливо, сякаш се опитват да свалят външните ми слоеве и да погледнат вътре в мен.
След дълга раздяла - както когато аз се върнах в Лондон от Оксфорд, когато той се прибра от Австралия, когато отидох на почивка с Кийт - той правеше така, искаше да се сближи отново с мен - физически, умствено и емоционално. Взираше се в мен,
докосваше ме. Сега, след всички тези години, той се нуждае още повече от това.
Идва ми да го зашлевя. Просто така. Да го зашлевя, да му напом- ня защо е тук. Виждам, че някой вече го е направил: на лявата му буза има червено петно.
Какво е станало? - питам, като соча петното.
А? - пита и докосва бузата си. - А, мама.
Леля Мер е направила това?
Първия път ме удари заради това, което направих. После ме удари отново, защото не й казах истината толкова години и я оставих да мисли каквото си е мислила. После ме удари отново, защото каза, че и другите искат да го направят, но не биха го направили. Накрая ме удари пак, защото ако съм бил видял израженията им, когато чули истината, сам съм щял да се зашлевя. След това спрях да броя.
Леля Мер?
После тя се разплака и каза, че никога не е мислила, че ще удари за първи път едно от децата си, когато то вече е на трийсет години. И после каза, че през целия си живот не е била така засраме- на и не знаела колко болезнен е срамът. Ако трябва да съм честен, предпочитах плесниците.
Аз не съм им казала - отвърнах. - Не им казах нищо. - Сигурно много го е заболяло, че леля Мер се срамува.
Стеф казала на мама. Не знам защо, но го е направила. Ейми е добре. Труди се върна и я сложи да си легне. Тя още не говори. Намерих си хотел. Близо до мястото, където са отседнали вашите и мама.
Кимам му.
Надявах се да видя Лио.