лед, защото винаги се хипнотизирах и започвах да говоря несвързано.
Не знам кога ще бъда готова. Но го искам. Уверявам те.
Нека поговорим за това отново. Когато Лио се оправи, ще поговорим отново, и ти ще можеш да ми кажеш от какво се плашиш толкова. Ще ми кажеш за всичките си страхове и ще видим какво можем да направим. Така става ли?
Кимам. Понякога забравям, че може и да е бил в армията, може и да работи в полицията, може да изглежда като типичен здравеняк, но ме обича. И защото ме обича, се опитва да ме разбира. Страхът ми пречи да говоря с него. Защото макар че е ирационален и няма да е това, което иска да чуе, Кийт ме обича от толкова време, че ще намери начин да оправи нещата. Аз бих направила същото за него. Това е любовта ни.
Той ме целува по челото, прекрасна, чиста благословия. Целува ме по носа, още едно докосване на любовта му. Той ме целува по устните. Не иска нищо повече. Не иска секс, не иска да съм готова за секс, и аз от това имам нужда сега. Просто да ме обича без очаквания. Без да иска от мен да се справям със състоянието на Лио като него, без да иска да започна да планирам бъдещето, без да иска да съм способна да се откъсна от детето си. Това е прекрасно. Да съм с него така е като частица от рая, каквато не сме имали от много време.
Ние имахме рая, затова над нас се отприщи адът.
Машините започват да писукат трескаво в стаята на Лио и цифрите по мониторите примигват. Една сестра дотичва, следвана от двама лекари и още една сестра. Аз отивам при тях, при Лио, но Кийт ме хваща. Иска да ги оставя да си свършат работата.
Не още — пищя, но без звук. - Не още, не още, не съм готова.
50.
Сигурно ме мислиш за егоистка, че не заслужавам да имам любящ съпруг и хубав дом, щом съм го излъгала, че не мога да имам деца. Сигурно си мислиш, че да ми слагат контрацептивни инжекции на всеки три месеца и да си правя понякога тест за
бременност в тоалетните на работа не е поведение на жена, която твърди, че обича съпруга си. Но ти не разбираш. Казах тази лъжа и вече не мога да я върна обратно.
Аз... имам болест. Разстройство, така го наричат сега. Вече имат хубаво име за всичко и като че ли половината знаменитости говорят как са страдали от това, но ако питаш мен, не е толкова бляскаво. Никога не е било и не разбирам защо тези хора не са страдали като мен. Както страдам аз. Когато разбрах, че имам това разстройство, това за мен беше началото на края.
Винаги съм знаела, че съм различна, че не се вписвам. Не виждах света като другите момичета, с които ходех на училище, но толкова много исках да е така. Когато бях на тринайсет, Дюк, кучето ни, умря и ние се пренесохме в друг град. Разликите станаха по-очевидни.
Понякога животът бе труден за мен. Разни дребни неща - тройки в училище, някоя сърдита дума от мама - буквално ме караха да легна на пода, без да мога да помръдна, защото ужасно ме болеше, болеше ме физически. Плачех. Плаках с часове в стаята си, защото мама ми каза да не си оставям чантата на пода до вратата. Не знаех какво ми става. Мама все ме водеше при лекари, за да разберат какво ми има. Защо не съм като другите деца, дори като брат ми и сестра ми, но лекарят все казваше, че са тийнейджърски хормони или просто непослушание. Щях да го израсна след време. Те говореха за мен, сякаш не бях там. Скоро научих, че не съм аз, а съм просто поведение, което другите не харесват.
Ако постоянно бях унила, нямаше да е толкова зле. Зле за тях - за родителите ми, за брат ми и сестра ми, за малкото хора, които можех донякъде да нарека приятели в училище. Ако постоянно съм унила, те щяха да решат, че е просто лошо настроение.
Но другите пъти, никой не видя другите пъти като нещо различно от нарочно непослушание. През другите пъти, онези пъти, за които живеех и копнеех, светът бе изумително място. Всичко беше ярко, цветовете бяха наситени и дълбоки, почти можеш да ги докоснеш.
Танцувах в задната градина, мятах ръце и извивах глава назад, танцувах на музиката, която чувах в главата си. Исках да я запиша или да я изпея на глас. За да могат другите да я чуят и да
бъдат щастливи като мен. Имах толкова много енергия. Можех да тичам вечно. Можех да рисувам. Бях влюбена в света. Бях влюбена във всичко и във всеки.
Еуфория течеше във вените ми. Добави малко сайдер и канабис към нея и ще разбереш каква бях на петнайсет.
На петнайсет забременях.
Не знам кога точно. Това е проблемът с тези периоди: помнех ярко чувствата си, но не и подробностите. Те се размиват в ума ми, имам големи дупки в паметта, в спомените.
Знам обаче, че бащата може да е един от трима мъже, защо- то за един месец трима се опитаха да се доберат до мен. Отново бях в период на депресия, чувствах се ужасно, едва успявах да се облека за училище. Един от тези мъже вероятно ме е видял да отивам на училище, защото ме изчака пред портите, извика ме по име, започна да ми изпраща въздушни целувки и да се докосва. Тръгна си чак след като учителят по физическо го заплаши, че ще извика полиция. Друг дойде зад мен в една сладкарница, и се отърка в мен, започна да ми шепне разни неща в ухото. Третия го видях, когато чаках на автобусната спирка. Дойде към мен с усмивка, сякаш ме познаваше, и разбрах, че и той е един от тях. Разбрах какво съм направила. Отвратителните неща, които вторият ми шепнеше в ухото. Обърнах се и избягах.