След това започнах да си спомням на проблясъци. Бях в кола, а ръцете на един мъж разкъсваха дрехите ми и пълзяха по тялото ми. Бях в непозната къща, лицето ми бе забито в леглото, а някой зад мен правеше нещо, което болеше ужасно. После имаше някой над мен, почти ме задушаваше, докато се движеше напред-назад. Не знаех кой е първият път. Не можех да си спомня.
Майка ми предположи, че съм бременна, когато два месеца нямах цикъл. Тя се изплаши баща ми да не разбере и да не се ядоса. Заведе ме на лекар, за да се увери. Нашият лекар беше в почивка и го заместваше жена. Когато майка ми, която бе пребледняла като платно и трепереше през цялото време, й каза, че според нея съм бременна, тя я помоли да излезе. Виждах, че майка ми, издокарана с най-хубавото си палто и най-хубавата чанта, не иска да излезе, но тя бе от поколението, което се подчинява на авторитети.
Възможно ли е да си бременна? - попита ме мило лекарката.
Кимнах.
Каза ли на приятеля си? - попита тя.
Нямам такъв.
Знаеш ли кой може да е бащата?
Поклатих глава.
Тя тогава смени тона, стана притеснена.
Някой наранили те? Насили ли те?
Не помня - отвърнах. - Нищо. Не помня разни неща. Не помня кога се е случило.
Много неща ли забравяш? - попита ме тя.
Казах й всичко. И щом започнах да говоря, не можех да спра, излизаше някак объркано, плачът, танцуването, щастието, как пиенето ми действаше като пречистване, приятното усещане в гърлото, празнотите в паметта ми, проблясъците за онези мъже.
Когато приключих, тя ми зададе още въпроси. Толкова много въпроси.
И аз си мислех... надявах се, вероятно, че накрая сигурно просто ще ми предпише антибиотици или ще каже, че след няколко години ще го израста, както казваха другите лекари.
Вместо това тя сложи край на живота ми. Каза ми, каза и на майка ми, с думи, които и двете да разберем, че не съм „нормална“, че не съм наред с главата, че съм изрод. Не, тя не каза това, разбира се, че не. Тя обясни, че не била моя вината, много хора страдали от това и че няма да ми попречи да водя нормален живот.
Бях на петнайсет, исках само да се впиша, да бъда като всички останали, а сега тя ми казваше, че това няма да се случи. Бях белязана. Жигосана.
Тя не беше сигурна на сто процента, тъй като не беше специалист по тези неща, но ме изпрати при психиатър, който щеше да ми направи още изследвания и щяха да ми кажат със сигурност и да ми предпишат лекарства.
Тогава бях готова да го направя. Мислех, че когато започна да пия лекарства, ще се оправя. Всичко това щеше да остане просто кошмарен спомен, нещо, което да заключа в миналото си. Трябваше само да бъда добро момиче, да приема това, да пия
лекарствата, да се подобрявам. Баща ми беше готов да плати за психиатър, за да стане по-бързо. Щях да гълтам хапчетата и да спра да бъда такъв голям проблем за него.
Родителите ми чакаха търпеливо пред кабинета на психиатъра, защото знаеха, че ще си струва. Аз чаках търпеливо вътре, отговарях на въпросите, правех каквото ми казват, защото щях отново да бъда нормална.
Не знаех кой беше по-разстроен, аз или родителите ми, ко- гато разбрахме, че лечението ми ще продължи цял живот. То означаваше редовни кръвни изследвания, постоянни посещения на лекаря, вероятно нужда от добавяне на още лекарства с времето. Лечението нямаше да ме поправи бързо. Нямаше дори да ме поправи. А щеше да ме поддържа. Щеше да ми попречи да излизам от контрол във всички посоки.
И не само това, но и трябваше да говоря с този мъж, с психиатъра.
Как трябва да се чувстваш, когато ти кажат, че си психично болен и си осъден на доживотно лечение, лекари и таблетки?
Майка ми ме изпрати да живея при леля, защото, както каза на баща ми, там ще имам възможност да свикна с всичко това. Но всъщност трябваше да се погрижи за другия проблем.
И тъй като баща ми вече не искаше да плаща за психиатъра, се съгласи.
Когато се върнах, в живота ми навлезе друг термин: „предотвратяване на самоубийство“. След това започнах да живея в затвор с отключени врати. Всяко мое движение се наблюдаваше. Трябваше да взимам лекарства пред надзирателите си. Всички знаеха кое е най-доброто за мен, но никой не ме попита аз какво мисля. Какво искам.