Знам, че те просто се грижеха за мен, но като че ли никой не смяташе, че може и да съм съгласна, може би наистина имам нужда да ме наблюдават, но никой никога не ме попита.
Никой не беше по-шокиран от мен, когато ми позволиха да отида в колеж в Лондон. Явно всички тези години на зависимост, които доведоха до послушание, ги бяха убедили, че мога да бъда пусната сама в света. Справих се. Стигнах до ръба само няколко пъти. Опитах се да спра сивотата само няколко пъти. Бях добре. Рутина, упражнения, лекарства, грижех се за себе си.
Бях много внимателна в секса. Имах приятели и винаги използвахме презервативи, защото не им казвах, че взимам и противозачатъчни. Не исках да рискувам да забременея отново. Ако го направех, щях да пожертвам цялото си лечение, цялото си равновесие, колкото и крехко да беше, за цели девет месеца, докато нося бебето. Или дори по-лошо, то можеше да се окаже като мен.
Казах на Мал, че не мога да имам деца, защото така беше по-лесно, отколкото да му обяснявам, че не искам да рискувам да имам деца. Той знаеше всичко за състоянието ми, за нещата, които съм правила в маниакалните периоди, но не исках да се надява, че ще размисля и ще си променя решението. Да, щях да си го променя, но трябваше да поддържам лъжата, че не мога да имам деца. Всъщност не исках да рискувам да имам деца.
Те смятаха, че заболяването ми е генетично. Предава се в семейството. Каквото и да беше, както и да го обясняваха, не исках да го предам на друг. Това беше риск, който не исках да поемам. Дори да имаше най-малкият риск, не исках да го поемам, особено след като болестта я имаше и в семейството на Мал.
Видях какво причини болестта ми на моите родители. Как лиши майка ми от покой, щастие и увереност; как изпълни баща ми с негодувание, горчивина и страх. Тя ги разделяше при всеки инцидент. Не исках това за мен и Мал.
После видях жената и момчето в супермаркета и поисках бебе, което не можех да имам, затова отново опитах да се самоубия. Когато казах на Мал, той се опита да оправи нещата, защото той винаги така прави. Дори когато не бива.
Аз съм човекът, който отчаяно искаше бебе - казвам на Каръл.
Моля? - пита тя. Стоеше така неподвижна и тиха през цялото време, докато разказвах историята си, без дори намек за осъждане да мине по лицето й. Наблюдавах я внимателно, чаках да видя как това разкритие ще я шокира, но не се случи.
На онази вечеря казах, че една наша близка много е искала бебе? Това бях аз. Аз го исках. Една приятелка на Мал, много близка, още от детството...
Черната жена, с която ме запозна на сватбата?
-Да. Тя се съгласи да ни роди бебе. А после аз се изплаших и започнах да ревнувам, и си промених решението, накарах и Мал да промени решението си и да избира, но тя все пак роди бебето. Премести се и го роди.
Каръл се мръщи, лицето й се разкривява от объркване.
И сега той ще умре?
Лекарите мислят така. Много скоро, доколкото разбирам. Мал сега е там, за да го види преди... преди да се случи.
И ти никога не си виждала това дете?
Клатя глава.
Тя се смръщва още повече, докато гаси цигарата.
Все още не разбирам, как така ти си виновна?
Как така не вижда нещо толкова очевидно за мен?
Ако не бях излъгала, Нова нямаше да забременее с детето на Мал и сега то нямаше да умира. Ако не бях излъгала, и двамата нямаше да минават сега през това, защото Лио нямаше да се е родил.
О, Стефи. - Каръл става и идва при мен, прегръща ме и усещам парфюма й. - Ако горе беше долу, всички щяхме да живеем в Австралия.
-Но...
Ти се чувстваш виновна, това е. Но това не е по твоя вина. Не искам да те разочаровам, но ти не си толкова всемогъща. Не можеш да контролираш реда във вселената. Всички бихме искали да се върнем и да оправим грешките си. Ако не бях така несигурна във външния си вид и ако не мислех, че съм неугледна домакиня, нямаше да позволя да бъда прелъстена от най-добрия приятел на Винс и нямаше винаги когато гледам Софи, да се чудя кой е баща й.
Зяпвам от удивление.
-Ти и Дан?
Да, но нека не говорим за това. Никога. Стефи, скъпа, сигурно ужасно се измъчваш, защото се чувстваш безсилна. А не помага като стоиш тук сама по цял ден. Наистина не си виновна ти.
Не искам той да умре.
Разбира се, че не искаш.
Той ми липсва. Макар че не го познавам и аз съм виновна, че не е мой, все пак ми липсва. Почти всеки ден. Преструвам се, че не ми липсва, но ми липсва. Много.
— О, скъпа.
Той е дупка в живота ни. И ако умре... няма да го понеса. Това ще унищожи Мал, мен също.