Затварям очи, в мен бушува буря: шумовете от апаратите, високо изречените инструкции на лекарите, които разпознавам от списанията, но не разбирам; професионална, контролирана паника. Сякаш продължава от часове. Вероятно са само десет минути, но всяка от тях е като дълъг, мъчителен час. В който те не могат да го върнат. В който той си отива наистина и те не могат да го върнат и да го задържат тук.
А в центъра на тази буря е Лио.
Готов съм да тръгна, мамо - чувам го да казва.
Ето това са се опитвали да ми кажат сънищата; това се е опитвало да ми каже съзнанието ми с тези сънища: че най- доброто за Лио няма да е най-доброто за мен. Аз може и да го задържам тук, като се вкопчвам ужасена, защото това искам, но
не от това има нужда той. Трябва да го пусна и да видя дали той сам ще остане. Но аз не мога да го пусна сега. Имам нужда от още време.
Моля те. - Това е молитвата ми. - Имам нужда от още време. Не от вечност, само от още време.
Отварям очи, защото всичко отново е застинало, лекарите са спрели, чакат. Чакат.
Бип-бип-бип - писукат машините. - Бип-бип-бип.
Броят ударите па сърцето му. Отброяват времето.
Когато бях на дванайсет, казах на Мал и Корди, че е странно, че сърцето ти ще бие само определен брой пъти и тогава ще умреш. И никой не знае колко пъти ще бие твоето сърце, преди да спре. Мал кимна и се съгласи, че е странно. Корди се разплака и изтича да ме изкаже, защото си мислеше, че имам предвид, че нейното сърце ще спре да бие.
Гледах линиите на монитора, които показваха, че сърцето на сина ми още бие, че не е стигнало до последните си удари, все още.
Когато откъсвам поглед от подскачащите линии, които ми казват, че той е още жив, виждам, че в стаята сме останали само четирима: Лио, Кийт, аз и лекарят с младото лице и старите очи.
Той се взира в мен, аз се взирам в него. Ние отново сме двама свързани непознати, които водят някаква битка с очи.
Знам, че ще го направи отново, ще каже нещо, което не искам да чувам.
Той знае, че ще му кажа, че греши. Само че този път гой ще е по-сигурен, а аз ще съм по-неубедителна. И само Лио може да ни каже кой е прав.
- Доктор Кума лиси - започва той.
Мразя те - мисля си. - Рядко мразя някого, но теб те мразя.
52.
Кийт мисли, че трябва да се обадя на близките си, макар че вече е късно, и да им кажа какво каза лекарят.
Стоим в ъгъла на болничната стая и си шепнем.
Той смята, че ще излъжа отново, ако не им се обадя. Съпругът ми ме смята за лъжкиня, защото не казвам разни неща.
Вероятно технически е прав, но аз никога не премълчавам нещо заради себе си. Ако го правя, то е за да защитя някого. Но за Кийт лъжата си е лъжа, каквито и да са мотивите ти. Ето тук неговата представа за света - за добро и лошо, за правилно и неправилно - се различава от моята. Ето тук неговата представа за света, която му дава силата и увереността във всичко, което прави, създава дразнещо усещане, което ми напомня защо понякога Кийт ме вбесява.
Трябва да им кажеш.
Искаш да се обадя сега и да кажа на полузаспали, вече притеснени хора какво е казал лекарят? Че комата е вече толкова дълбока, че той никога няма да се събуди? Че става дума най-много за четирийсет и осем часа? Трябва да кажа това на хората, които обичам?
Това е истината.
Да, майната й на истината.
Чудесно - отвръща той, думата е изпълнена с отвращение и негодувание.
Четирийсет и осем часа, Кийт?
Той кима, неохотно, гледа ме отвисоко, от рицарския си кон, дава ми да разбера, че съм удостоена с честта изобщо да ме гледа сега, след като съм изрекла ругатня в стаята, където лежи синът ми.
И как искам да прекарат те тези четирийсет и осем часа? В плач, в мъка, в ужас, че са толкова безсилни? Или изпълнени с надежда? Да си мислят, че може би нещата са наред? И как искам да прекарат утрешния ден, вероятно последния му ден? Да седят тук, да плачат и да говорят тихо, да потъват в мъката си? Или да говорят, да четат и да плетат, сякаш това е просто поредният ден от една тежка ситуация? Трябва ли да причинявам тази мъка толкова рано?
Господин Истина не казва нищо. Знае, че съм права, но също като мен не може да го признае веднага.
Никой няма да се сбогува с него, преди да е станало абсолютно наложително. Ще кажа на всички в понеделник сутринта и ще могат да се сбогуват.
Но ще трябва да ги излъжеш пак кога си разбрала - казва Кийт, което показва, че знае, че съм права.
Взирам се в него в сумрачната стая.
Добре че те обичам, защото понякога ужасно те мразя.
Понякога се питам дали те познавам изобщо - отвръща той, за да има последната дума.
Е, значи сме квит - добавям, за да съм отгоре, и тръгвам през стаята, преди да е казал още нещо. Сядам на неговия стол.