Това не е заради удоволствието, желанието или от похот. Всеки брутален тласък сваля слоевете на реалността. Слоевете на агонията. Търси онова черно горещо състояние на блажена забрава. Ние страдаме, затова се нараняваме, за да забравим; да станем само сбор от нищо незнаещи, несъзнаващи атоми.
Устата му пак покрива моята, поглъща стоновете и ме изпълва със стонове. Усещам как наближава. Краят. Надига се между краката ми, от мястото, което Мал изпълва, и се втурва през кръвта ми. Аз се устремявам към ръба, той препуска в мен... Аз съм на ръба... Олюлявам се над пропастта... и после падам. Експлодирам и летя и ето я: пропастта. Аз съм нищо. Аз съм свободна.
Свободна.
Разделяме се толкова лесно, той се претъркаля от мен на леглото, взира се в тавана. Сякаш сме били едно цяла вечност и сега пак сме отделни. Разделени. Нецели. Дори тежкото ни дишане не е в синхрон.
Съжалявам - казва той.
Знам - отговарям мислено. Не мога да продумам. Не мога да направя нищо. Трябва да стоя съвършено неподвижна, да не раздвижа нещо като проговоря или помръдна, защото се опитвам да продължа да се вкопчвам в забравата. Скалпът ми тръпне, така силно дърпаше косата ми, зърното ми ме боли от ухапването, мястото между краката ми също ме боли от грубото проникване. Ако успея да задържа тези малки болки, ще задържа забравата.
Не можех да я изоставя. Това бе причината. Когато тя ми каза, че трябва да избирам, знаех, че не мога да я изоставя. Обе-
щах, че няма да го направя, и не можех. Тя е като мама. - Спира. - Тя е биполярна.
Е, разбира се - отвръщам мислено. - Разбира се, че е.
Той ми обяснява всичко. Как му казала в началото. Как се опитвала да се контролира. Кризите й през годините, най-лошо било, когато я намерил в празната вана с прерязани китки, празно шишенце от парацетамол и празно шишенце от нейния литий, след което тя останала две седмици в болницата. Абортът на петнайсет години. Как никой не знаел, защото много се плашела, че ще я осъждат и ще й лепнат етикета „откачалка“.
Слушах думите му и с всяка от тях Стефани най-сетне идваше на фокус.
Тя се изплаши, че ще нарани бебето, затова си промени решението - казва той.
Не, не е вярно - отвръщам в главата си. - Стефани знае, че може да застраши единствено себе си. Както всички сме опасност за себе си, когато поемаме рискове. Стефани се е изплашила, че ще се влюбиш в мен. Аз щях да родя твоето бебе и ти щеше да се влюбиш в мен и да я напуснеш. Ще вземеш бебето и ще си тръгнеш.
Знаех, че ти ще се справиш, ти беше толкова силна, толкова по-силна от Стеф. Имаш толкова много хора, които да се грижат за теб, и щеше да се справиш. Стеф няма друг, освен мен. Затова, когато ми каза да избирам между нея и теб и бебето, аз трябваше да изпълня обещанието си. Тя си няма никой друг.
Тя нямаше да те пусне да си отидеш. Всъщност никога не е имало избор, защото тя е знаела, че няма да я напуснеш. Но е трябвало да бъде сигурна. Когато е започнала да се страхува, че ще се влюбиш в мен, е трябвало да действа бързо. Трябвало е да те накара да избираш, преди бебето да се роди. След това щеше да се поколебаеш. Щеше да видиш, че на този свят има друг, който се нуждае повече от теб, и можеше да си тръгнеш. Затова е трябвало да ме разкараш: ако познаваше сина си, щеше да искаш да си с него.
Стефани се изплаши. И защото не вярва колко много я обичаш, трябваше да направи това, което направи. Не я мразя. Съжалявам я. Не заради състоянието й, а заради липсата на вяра в човека, който винаги ще я обича. Дори ако ти наистина искаше да си с мен, пак нямаше да я напуснеш.
Всеки ден през последните осем години виждах лицето ти, чувах гласа ти, как ме молиш да не правя това. Ужасно мъчение. Искам да го знаеш. Не можах да забравя. И всеки път, когато чуех за теб или видех майка ти, баща ти и Корди, ми призляваше от стореното. Знаех, че си силна, но все пак се мразех.
Всичко е наред - казах аз, разрушавайки магията, позволявайки на остатъчната болка, която ме държеше в нищото, да изчезне, когато заговорих и се върнах пак в света. - Разбирам. Трябваше да ми кажеш тогава, но вече разбирам.
Наистина ли? - пита той и обръща глава към мен.
Да. Разбирам и вече мога да не мисля за това - затварям очи за миг. - А и сега няма значение. Нищо няма значение.
Той се обръща към мен и виждам белега ма гърдите му - ярък и червен, - там, където го ухапах. По гърба му ще има кървави драскотини. Стефани ще ги види. Ще ги види и ще разбере. Не искам тя да разбира. Не искам Кийт да докосне някоя болезнена част от тялото ми и да разбере. Не искам никой да разбира. Не искам никой да става част от това, което направихме. То е наше и само наше.