- Не - отвърнах. - Тя се премести, преди да се роди детето. Отиде да живее на крайбрежието, рядко идва в Лондон. Никога не ги виждаме.
Столът му не издаде никакъв шум, когато той го избута назад. Не се чу нищо и когато пусна салфетката върху недоядената си вечеря. Горката Каръл, вероятно с часове е приготвяла домашната паста за сьомгата, стъргала е пресните картофи, пекла е козето сирене и покритите с чили зеленчуци. А Мал едва докосна храната. Мал излезе съвсем безшумно от дневната. Единственият шум бе щракането на входната врата.
Взирам се в чинията, сълзите ми се събираха в ъгълчетата на очите ми, буца се вдигна в гърлото ми. Аз също почти не бях докоснала храната, а тя изглеждаше толкова красива. Толкова вкусна. Но не можех дори да помисля да хапна нещо повече. На светлината на свещите и в тишината всички ме гледаха. Всички ме гледаха, а аз бях толкова засрамена. Заради сега. И заради тогава.
Избутах стола си, казах на Каръл, че ще й се обадя на сутринта, казах на всички, че се радвам, че сме се видели, и си тръгнах. И за втори път през последните шест часа трябваше да напусна стая, като знам, че още щом вратата се затвори, хората ще започнат да говорят за мен.
Мал влиза в къщата, без да погледне назад. След като затръшвам вратата, аз хуквам по стълбите право към банята. Отварям бързо прозореца, вадя цигара и после изпразвам чантата си на плочките на пода, за да намеря запалка. Изсмуквам живота от цигарата, облегната на прозореца, за да излетят доказателствата. Изпушвам и втора цигара на четири-пет дърпания. След това съм готова, след това съм по-спокойно, увивам фасовете в тоалетна хартия и ги хвърлям в тоалетната, за да прикрия доказателствата, че съм лъжкиня. Това е малка лъжа, по-скоро на действие, а не на
думи и е необходима, защото сега вече мога да говоря с него, без да крещя.
Той не е в дневната, изтегнат на дивана, гневно превключваш каналите, както очаквам. Няма го и в трапезарията, да рови и3 дисковете, да търси нещо силно и яростно, за да ядоса съседите и да ми надуе главата. Той е в тъмната кухня, стои пред отворения хладилник, озарен от светлината му, и пие бира като вода.
Не мога да повярвам, че го направи - казвам му.
Последната бледозлатиста течност се излива от стъклената
бутилка в гърлото му. Той я удря обратно на полицата така силно, че сигурно чупи съседна или самата полица, и посяга към следващата. Отваря я, хвърля капачката в хладилника, вдига я към устата си и започва да гълта. Не ми обръща внимание. В колата си мислех, че аз не му обръщам внимание, но сега е очевидно, че е обратното.
Не смей да ме пренебрегваш, Мал Уокън. Не аз съм тази, която направи нещо лошо.
Той спира, докато накланя бутилката към устните си, свежда я и най-сетне се обръща към мен. Притворените му очи ме поглеждат, фокусирани някъде вътре в главата ми, сякаш търси из мозъка ми информация.
Не съм направил нищо лошо - казва. - Просто им казах истината.
Разбрахме се...
Разбрахме се да нямам никакви контакти - прекъсна ме Мал. - Това се разбрахме. Не казахме, че няма да говорим за тях. За него.
Той е прав, разбира се. Само защото не говорим за това, за нея, за него, за тях, съм решила, че той изобщо не бива да говори. На никого. На майка си (от която сигурно е получил цялата тази информация), на приятелите си, на колегите си, на нашите приятели. Светът може да знае всичко за сина на Мал и аз не бих разбрала.
Но не беше нужно да го правиш - настоявам.
Никога ли не се чувстваш виновна, Стеф? - пита внезапно, тонът му се снишава така, че думите му отекват през мен, както ниските баси на тонколони вибрират в тялото ти. - Не носиш ли постоянно огромна наковалня от вина тук? - Притиска бутилката към
сърцето си. Милион пъти ме е питал това, на глас и безмълвно, и всеки път една и съща мисъл прелита през ума ми: нямаш никаква представа какво ми е. Да си виновен постоянно, да не знаеш къде свършваш ти и къде започва вината.
Никога не съм те принуждавала да правиш нещо - отвръщам, като нарочно избягвам въпроса. Вината ми не е като наковалня, тя е малък, решителен, смъртоносен паразит, който си прояжда път през съзнанието ми, тялото ми, сърцето и духа ми. Вината ми ме изяжда отвътре, умъртвява ме отвътре.
Знам. Това беше мой избор. - Той притиска бутилката към сърцето си, като дамга на вината. - И пак бих направил същото. Винаги бих направил този избор.
Прекосявам стаята към него, гневът си отиде. Прегръщам го, заедно с бутилката, неговият символ на разкаянието, все още между нас, разделя сърцата ни.
Има нещо, което исках да ти кажа - казвам, като се опитвам да затворя пролуката.
Да? - пита той и още стиска бутилката между нас.