Не искам нищо от това - мисля си. - Искам всичко да е нормално.
Той ме прегръща и ме стиска. Ето затова ми беше нужен.
Съжалявам - шепне в ухото ми. Не се извинява за случилото се преди осем години. Съчувства ми за сега. - Толкова, толкова съжалявам. „
Умре.
Шевовете на съзнанието ми се пръскат. Болката нахлува, приливът на сълзите е огромен; аз плача силно, неконтролируемо.
Лио ще умре.
Вкопчвам се в него, докато мъката ми се превръща в цуна- ми, болката разкъсва сърцето ми, разпилява ума ми.
Лио ще умре.
Знам - шепне той в косата ми, гласът му е силен и успокоителен, докато ме люлее в ръцете си. - Знам знам знам знам.
56.
Мама и татко са първи.
Пръстите им са преплетени; държат се за ръце, когато отварят стаята и влизат. За първи път ги виждам да се държат за ръце. Знам, че родителите ми много се обичат, безкрайно, но за първи път го показват така. Те все си противоречат. Удава им се да изглеждат подразнени един от друг - всъщност десетте дни в болницата са най-дългият период, в който съм ги виждала да не спорят, - но те рядко изразяват любовта си.
Малко по-късно излизат, вече не се държат за ръце. Мама се обляга на татко, той я е прегърнал. Подкрепят се взаимно. Не поглеждат към никого, просто вървят по коридора и завиват зад ъгъла; внезапно изчезват, сякаш магически се пренасят в друга реалност пред очите ми.
Корди е следващата.
Тя събира антуража си, както обича да ги нарича - Джак, Рия и Рандъл. Преди да посегне към дръжката на вратата, се обръща към мен. Очите й са вече червени, лицето й е посърнало от мъка и съжаление. Знам какво си мисли, защото ако бях на нейно място, ако аз бях майка на здрави деца, която гледа нея, щях да си мисля същото: съжалявам, че това се случва с теб, но аз се радвам, че моите деца са здрави, и се мразя, че се радвам. Не искам сестра ми да понася и това бреме, усмихвам й се и така й казвам че не е виновна, че няма да я намразя, задето има това, което аз имах някога. В отговор тя притиска пръсти до устните си и ми изпраща целувка. Малката ми сестричка още го прави, защото, както казах, тя винаги изразява чувствата си. После се обръща и влиза в стаята.
Те излизат, носят децата, те са заровили глави в тях. Плачат; очите на възрастните са червени и подпухнали, телата им са сковани, те не се поглеждат, докато вървят и изчезват по коридора като мама и татко.
Ейми е следващата.
Труди стои замръзнала на мястото си, ужасът е белязал лицето й. Тя познава Лио от петгодишен и дотогава уж не обичаше деца. Лио, разбира се, усети това и се сприятели с нея. Те се разбираха, защото и двамата имаха директен подход към всичко. Ейми поглежда настрани, посяга към ръката на Труди и осъзна-
ва, че е сама. Обръща се към нея и Труди клати глава. Ейми й се усмихва, нежно с разбиране, както винаги, вдига тънката си ръка и гривните й изтракват. Внезапно успокоена, като див кон, в чието ухо са прошепнали вълшебни думи, Труди пристъпва напред, посяга към нея и те влизат заедно.
Държат се за ръце, когато излизат. Ейми е изпъната, със сухи очи, но аз я познавам, виждам, че се опитва просто да не рухне пред мен. Двете изчезват в селението, в което се стопиха и останалите.
Мал и леля Мер тръгват към вратата и в същото време Кийт става от мястото си. Аз го задържам. Той иска чакането да свърши, иска да влезе и да каже каквото трябва да бъде казано, но трябва да изчака още малко. Той е баща на Лио, трябва да е предпоследният, чийто глас Лио ще чуе.
Мал се стяга: сякаш се готви да скочи с парашут, поема си дълбоко дъх, докато се взира във вратата. Прегръща леля Мер през раменете и влиза. Кой знае защо си спомням, че с години наричах леля Мер „леля Мери“* и тя винаги ми се усмихваше, сякаш аз знаех тайна, която никой друг не разбира. Спрях да го правя, защото мама каза да не го правя.
Кийт хваща ръката ми и целува дланта ми. Стресната и объркана, аз се обръщам към него, за първи път, виждам мъката му. Огромна и дълбока; бездънна. Той я е сдържал през цялото време, не само за да ме защити, но за да защити и себе си. Той съзнателно я отричаше, криеше я, страхуваше се от нея, защото е ужасен. Досега не е познавал такъв ужас. Бил е в армията, работи в полицията, виждал е смърт, виждал е невъобразимо зло, и все пак не е подготвен за този ужас. Нищо не е така огромно като загубата на дете, което обичаш. Ето защо не можехме да си помогнем, и двамата трябваше да се справяме сами.