Навеждам се напред и го целувам, с цялата си любов към него. Искам да знае, че го обичам. Искам да усети, че и двамата се опитахме, но това е твърде голямо за нас: няма да оцелеем след него. Дори ако не бях направила каквото направих с Мал, почти всички нишки на брака ни са прекъснати; и тази е последната - да чакаме заедно, за да се сбогуваме. Щом и тя се прекъсне, ще остане само любовта. А е нужно повече от любов - колкото и тре-
* Меrrу - весел, радостен (англ.). — Бел. прев.
скава, дълбока и страстна да е тя, - за да задържи двама души за- едно.
Вратата се отваря и леля Мер излиза, затваря я. Очите й блестят, но тя е спокойна. По-спокойна, отколкото когато влизаше: сякаш всички страхове и тревоги са я напуснали. Тя слага чантата на рамото си и тръгва по коридора, но спира и се обляга на стената с гръб към нас. Когато ни позволиха да я видим в болницата, понякога тя правеше това: взираше се в пространството, тялото й застиваше неестествено. Мама и татко ни казваха, че е от лекарствата, но аз не се плашех. Мал и Корди винаги се плашеха, но аз знаех, че тя е там. Знаех, че пак ще я видим, че това заставане е само почивка.
След известно време Мал излиза от стаята. Съсипан е. Снощи той беше моята скала - държа ме с часове, докато плачех за първи път, откара ме до дома, за да мога да се изкъпя и преоблека и да взема нови дрехи за Лио, и после ме върна в болницата - сега е смален; съсипан, разрушен. Той тръгва бавно, спира, опира се на стената, главата му се килва напред и тогава коленете му поддават, той пада като камък във водата - бързо и тежко. Свива колене към гърдите си, забива пръсти в русата си коса и започва да плаче. Силно и неконтролируемо. Люлее се, шибан от мъката, напълно потънал в нея.
От всички нас само за него е твърде късно. Той никога не е говорил с Лио, никога не го е прегръщал, никога не е преживял и един миг с него. Леля Мер се приближава и тогава разбирам защо е спокойна: той е нейното дете, нейното малко момченце, той има нужда от нея. За първи път тя е способна да го подкрепи. Тя го изправя нежно, после му позволява да се облегне на нея и да я прегърне, да плаче и да повтаря, че съжалява. Той наистина съжалява. Тя го гали по гърба и го утешава, казва му, че знае, и спокойствието й бавно прониква и в него. Щом вече може да върви сам, тя го хваща за ръка като малко момче, каквото сигурно винаги е бил за нея, и го повежда. Гледам ги как си отиват и изчезват като останалите.
Кийт се сбогува най-кратко.
Той има ужасно много неща да каже на Лио, но няма време, за да ги изрече. Той се сбогува и се отдръпва.
Преди мен докторът с младото лице и старата душа и сестрата Мелиса влизат да проверят Лио.
На излизане лекарят казва, че остават още няколко часа, но аз знам, че греши. Познавам Лио. Няма да е толкова дълго.
Влизам в стаята, затварям вратата и не мога да не се усмихна. Това все пак е Лио. Как да не му се усмихна, когато го видя?
- Здравей, Лио, миличкото ми, аз съм.
57.
Хващам ръката му. Пълничка, детска, четири съвършени пръстчета и палец. Аз ги създадох, в тялото си. Аз ги създадох. Целувам всяко от тях, бавно, всяко връхче на всяко пръстче. Обръщам дланта, притискам ръката му към моята. За да направим вълшебното желание на звездата. Той свиваше ръка в моята, затваряше очи и си пожелаваше нещо. Никога не ми казва какво или дали се е сбъднало, но винаги го правеше, така че сигурно се е сбъдвало. Или може би винаги се е надявал следващия път да се сбъдне.
Хващам лявата му ръка, огледално отражение на дясната, целувам всяко пръстче.
Това е последният път, когато ще мога да го направя. Последният път.
Често казваме „последен“, но никога не съзнаваме тежестта на тази дума. Колко е окончателна.
Кога ли ще забравя? - питам се. На практика нямам видеа с него. След като се роди, правех ужасно много снимки, но после вече спрях да го правя, защото предпочитах да сме заедно, а не да позираме, да сме от другата страна на апарата, да вършим разни неща. Чувам гласа му в главата си и думите са ясни, но понякога интонацията е леко неясна. Кога ли гласът му ще си отиде напълно? Щом нямам нищо запечатано, как ще го запомня? Той е на видеото от сватбата, разбира се, но минаха две години оттогава и гласът му се е променил, вече знае и повече думички.
Колко скоро ще изгубя пълния набор от впечатления? Някои са запечатани на снимките, но не е същото като да го видиш. Мога да затворя очи и да си спомня как се мръщеше на броколите („Знаеш, че това е отрова, мамо“), но пък обичаше спанак. Така лесно си спомням как поглеждаше към небето, ко-
гато търсеше отговор на някакъв въпрос, как се разширяваха очите му и как подаваше леко език в ъгълчето на устата си, до- като се опитваше да мине следващото ниво на играта. Мога да си представя как се смръщва на несправедливост - като например че не може да има делфин. Мога да потъна в спомена за големите му усмивки. Колко ли дълго ще ги задържа? Мислех си, че са отпечатани в сърцето и ума ми, но дали? Няма ли времето да смекчи и притъпи всички спомени?