Особено ти, Стефани.
Затварям очи. Искам да се върна в спомена за плажа. Искам да се върна там, където бях с него, преди тя да се появи.
СЕДМА ЧАСТ
61.
Тя е с дебелото червено яке, както винаги.
Гледам как коленичи до него, без да обръща внимание, че земята е студена и влажна, как прокарва пръсти по златния надпис на студения мрамор, както аз направих преди няколко минути. После дългите й тънки пръсти посягат към жълтите кадифени листенца на розите, които оставих там.
Тя не подозира, че съм аз.
Тя винаги се оглежда, чуди се кой оставя жълти рози през няколко дни през последните три месеца, но не подозира, че съм аз - и защо да подозира? Аз съм последният човек на света, за когото би се сетила. Никой не знае, че аз правя това. Че работя почасово, за да мога да идвам тук.
Винаги внимавам. Докато говоря с него, докато разчиствам плевелите или листата, винаги се оглеждам за пея, да зърна познатото червено, за да избягам със сведена глава, или като днес, да се скрия зад едно дърво и да се притискам в него, докато тя си отиде.
Тя изглежда различно. Все още е красива, но е различна. Може би защото косата й е пак на плитки, както когато се запознахме и когато носеше Лио. Или може би защото изглежда по-възрастна. Скръбта я е състарила, изглежда отдалечена, недосегаема, както ми изглеждаха възрастните, когато бях дете.
Всеки път ми се иска да я прегърна и да й кажа, че съжалявам. За загубата й, за болката й, за края на света. Но най-много, че не й бях приятелка, когато тя така усилено се опитваше. От- както приятелството ми с Каръл стана истинско и открито, аз вече знам какво са причинявали страховете ми през всички тези години. Не исках да я допусна до себе си, но отнех най-близкия й приятел. Ограбих я. Най-сетне имам приятел, който не е Мал, но на когото мога да разчитам, затова разбирам колко съм я наранила и че тя не го заслужаваше.
И че сега аз трябваше да съм тук, на нейното място.
Аз трябваше да стоя ден след ден в болницата, до леглото му, да държа ръката му и да искам да оздравее. Аз трябваше да
идвам тук всеки ден, да говоря с него, да споделям с него, да ми липсва така, както на никой друг. Аз трябваше да бъда с изтръгнато сърце и бездънна дупка в душата.
Съжалявам. Това исках да й кажа на погребението. Това искам да й кажа и сега. Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам.
62.
Няма да те задържам много - казвам на Мал.
Ние сме в малко кафене с изглед към марината на Брайтън, достатъчно далече от Хоув, от моето кафене, от болницата, за да бъде анонимно и неутрално място за среща. Седим до прозореца, един срещу друг, морето е от едната ни страна и можем да го видим, но не и да го чуем.
Всичко в него ми казва, че не иска да е тук, но когато му се обадих по-рано и помолих да се срещнем скоро, той каза: „Тръгвам“ и след два часа дойде. Сега стои с изправен гръб и напрегнат срещу мен.
През последните три месеца все се опитваше да говори с мен, като всички други, но аз не можех да говоря с него и с никого. Говоренето отваряше пак раната, караше ме да търся утеха, да изпитвам вина, че понякога ми се иска да изкрещя в лицата им, да им покажа как се чувствам всъщност. Да им покажа какво е отвътре, какво изпитвам постоянно: един постоянен, несекващ писък.
Мога да говоря с Мал сега и може би съм закъсняла, защо- то той не иска да е тук.
Усмихвам се вътрешно на начина, по който кичурът руса коса стърчи над дясното му ухо, на кристалчето от сън, която е останало на една от миглите му, и на космите, които лежат в неправилната посока на лявата му вежда. Инстинктивно наплюнч- вам пръст, посягам през масата и ги приглаждам на мястото им. Той се отдръпва от мен, стреснат и обвинителен едновременно.
Извинявай - свивам пръсти и отпускам ръка до чашата си. - Все забравям. Както казваше Лио: „Не ти искам плюнката по лицето си.“ - Вече мога да изрека името му. Мога да кажа нещо за него, преди да ме обземе поривът да закрещя.
Мал покрива ръката ми с неговата, топла и нежна. Вдигам поглед към очите му, докато той свива ръката си над моята, про-
карва палеца ми по веждата си, преди да върне ръката ми на масата. Още щом го прави, прекъсваме зрителния контакт: аз се взирам в масата, той някъде над рамото ми.
Аз... няма да те задържам - повтарям. - Знам, че вероятно това е последното място, на което искаш да бъдеш.
Той ме поглежда, взира се с тъмните си кафяви очи.
— Искам да съм от другата страна на масата - казва ми тихо, равно. - При теб. Искам да сложа глава в скута ти и ти да ми говориш с часове за всичко и нищо, защото това е твоят начин да ми кажеш, че всичко ще се оправи. Искам да те прегърна, да галя лицето ти и да ти кажа, че всичко ще се оправи.