Почти съм забравила какво е да те прегърнат. Какво е усещането, когато друго тяло те обгърне така, че забравяш къде свършваш ти и къде започва то. Когато внезапно вече притежаваш двойна сила.
Нощем, когато с Кийт спим в леглото си, не се докосваме. Искаме, но сякаш някак сме забравили как; не можем да си спомним как да посегнем един към друг. Телата ни понякога се докосват случайно и ние ги оставяме така, в полудопир, с надеждата, че споменът какво е да сме заедно ще се завърне, докато не се превърне в твърде болезнено напомняне за онова, което сме изгубили, и тогава се отдръпваме в двата края на леглото. Мал е последният човек, който ме е прегръщал. В онова легло, в онази хотелска стая, в нощта преди Лио да си отиде.
Това е най-голямата криза, която сме имали, и ние не я посрещаме заедно - казва ми Мал. - Ето това искам да направя. Това искам да направя от три месеца. Така че не си права, това не е последното място, на което искам да бъда; това е най- близкото място, до онова, където искам да бъда.
Вдишвам през носа, издишвам през устата, успокоявам паниката от думите му. Не съм допускала никого толкова близо до себе си, за да ми каже това. Знам, че мама, татко, Корди, леля Мер, Ейми, Кийт и Мал мислят, че са ме загубили, защото всички загубихме нашето малко момченце. Но не мога да се справя. Не мога да се справя и с тяхната мъка.
Радвам се да те видя - казвам на Мал.
Така ли? - въздиша той, лицето му се отпуска в красива усмивка, която сбръчква кожата около очите и го озарява от всеки възможен ъгъл. Трябва да погледна настрани, за да се
преборя с буцата в гърлото си. Не успях да открия Лио в сънищата си, но той е тук, срещу мен, усмихва се.
Да - казвам на Мал. - Радвам се да те видя.
Настъпва тишина, която сигурно ще продължи вечно, ако и
позволим. Аз заговарям:
Има причина да те повикам - казвам, като пак го поглеждам. - Всъщност две причини.
Той чака търпеливо да обясня.
Бременна съм.
Очите му се разширяват от шок, но той не казва нищо.
Оказа се, че онова, което направихме, все пак е било секс и аз съм бременна.
Той още не продумва.
Така че, извини ме, но трябва да ида да повърна.
Той ми беше поръчал джинджифилов чай с лимон и препечена филийка, когато се върнах на мястото си. Помнеше, че това ми помагаше предишния път. Освен това е махнал кафето си. Този път не ми прилошава чак толкова от кафе, но след като повърнах, от миризмата му наблизо пак ми призлява.
Отпивам от чая и отхапвам от филийката.
Благодаря - казвам.
Мислех си, че сигурно имам някаква суперсперма.
Това ме разсмива, за първи път от месеци, наистина се смея.
Не се смей - възразява той, очите му танцуват. - Изслушай ме. Аз, Малволио Уокън, имам суперсперма. Два пъти забременяваш от първия път. Все пак втория път дори не беше нарочно. Мисля, че имам суперсперма и трябва да я бутилирам и да я продавам.
Добра идея. Но проблемът е, че май можеш да забреме- ниш само мен. А повярвай ми, аз не бих си купила. Не и когато мога да я получа безплатно.
Сега той се смее, отмята глава настрани и се хили така силно, че хората се обръщат към нас. Внезапно си спомням защо го обичах толкова през всички тези години. Защо още го обичам. Всички причини са в моменти като тези.
Какво ще правим? - пита той, внезапно сериозен. Очите му са вперени в мен. - Ще родиш ли бебето?
Кимам. Откакто направих теста миналата седмица, разбрах без съмнение, че ще го родя.
Той също кима, облекчен и искрено щастлив.
Добре. Значи трябва да кажа на Стеф. Няма да е лесно, особено в момента, но ще го направя.
Стефани вече е толкова наранена и съсипана, толкова се страхува, че ще те изгуби. Мислиш ли, че като й кажеш какво направихме и за това - докосвам корема си, - ще е честно към нея? Тя винаги е била параноична към нас; това ще потвърди страховете й след всичко, което й се случи?
Мислиш, че трябва да я излъжа?
Не, Мал, мисля, че трябва да изчакаш, докато чуеш какво имам да ти кажа, а после да решиш какво да правиш и кога.
Няма ли да кажеш на Кийт?
Клатя глава.
— Не. Него ще го заболи повече, отколкото мога да понеса. Преди да разбере, аз ще съм заминала.
Заминала?
Казах ти, че те извиках по две причини. Първата е, че съм бременна. Втората е, че реших да видя света. Да попътувам. Заминавам след няколко седмици. Кийт още не знае. Ако му кажа, ще реши, че заминаваме заедно. Но той не би искал. Бракът ни е свършен и не искам да го карам да остава в него.
Бракът ти е свършен?
Обичам го и винаги ще го обичам. Но той, също като къщата, като Хоув, като Англия, вероятно, ми напомня какво загубих. Всичко е част от това. Вървя от стая в стая и очаквам да видя някакъв признак, че той е бил там. Играчките му още лежат където ги остави. Синият му джойстик още е на кутията с играта. И не мога да променя това, защото се плаша, че ще загубя и тези частици от него. Агония е да влизам в тази къща. Агония е да съм с Кийт. Не мога да отида на брега, без да рухна. Не мога да го правя вече. Трябва да се махна оттук. Да си създам нови спомени на място, което не е изпълнено със старите.