Ти си бременна.
Свивам рамене.
Да, ще бъда бременна някъде другаде. И затова трябва да помислиш добре дали да кажеш на Стеф. Защото не искам да й казваш, ако си мислиш, че ще живееш с това дете като баща.
Мога да дойда с теб.
Дори да мислех, че можеш да напуснеш Стефани, защо бих искала да й го причиняваш? Що за човек ще бъда? Ако вие се разделите, то ще е заради вашите отношения, а не заради мен и бебето.
Мал се взира в мен, усещам мъката му. Не иска да му отнемам още едно дете, но не мога да остана тук. Трябва да се съвзема първо.
Не искам да заминаваш - заявява той. - Моля те, не напускай страната. Моля те, не ме напускай.
Аз искам... трябва да замина. Заради разсъдъка ми. За да започна да преодолявам това. За да може Кийт да си намери друга. По милион причини - трябва да замина. Не казвам, че няма да се върна, но трябва да замина. Разбираш, нали?
Той кима.
Не искам да е така, но разбирам.
Искам ти да й бъдеш баща. Това ще е момиче. Искам да й пишеш, да й изпращаш снимки, да й се обаждаш, искам да те познава от самото начало. Ще се получи, някак ще направим така, че да се получи.
Да, ще се получи - съгласява се той.
Ставам, обличам якето си и си взимам чантата.
Довиждане, Мал.
Нали това е проблемът - няма да се виждаме?
Не обичам сбогуванията, затова казвам „довиждане“, така става малко по-лесно.
Добре, довиждане.
Кимам.
Довиждане.
Стоя в хладния свеж въздух пред кафенето, гледам как чайките се спускат над вълните, осъзнавам, че съм забравила нещо, и се връщам.
Прегръщам го през врата и го целувам по бузата.
Благодаря ти, Мал. Забравих да ти кажа това. Благодаря ти за Лио и за онази нощ. Благодаря ти.
Знаеш, че те обичам, нали? - пита ме той.
И аз те обичам. Може би в следващия живот ще направим всичко както трябва и ще се съберем.
Не вярвам в тези глупости - отвръща той.
Аз пък вярвам. Достатъчно и за двамата.
Няма смисъл да се боря, нали?
— Няма, никакъв.
Без да мислим, без да се колебаем, устните ни се срещат. И ние се целуваме за първи път, защото се обичаме. Защото, за наше нещастие, винаги сме се обичали.
Камбанката на вратата звъни, когато я затварям зад мен. Закопчавам якето си и слагам чантата на рамо.
Това беше втората най-трудна раздяла в живота ми. Когато обичаш някого, както аз обичам Мал, не е лесно да го напуснеш, дори и двамата да знаете, че това е единственият начин да започнете отначало.
63.
Здравей - казва той, когато влизам в кухнята. - Добре ли си?
Спирам рязко, стресната и предпазлива. Той ми говори? На мен? От три месеца не ме е питал дали съм добре. Не ми е задавал нереторичен въпрос от сякаш цяла вечност. Обикновено ми говори или просто говори, но не на мен. Обикновено плаче и едва успява да оформи думи.
Да, добре съм - отвръщам, като потискам порива да погледна зад себе си, за да видя дали някой непознат не ме е последвал от улицата. Очите му дори гледат мен, а не през мен. - А ти как си?
Той свива широките си рамене.
Знаеш.
Не знам. Ти не говориш с мен, затова не знам. Мога да се опитам да си представя, но не знам. Мога да се опитам да се поставя на твое място, но не мога да разбера напълно.
Къде беше? - пита ме. Красивото му любимо лице изглежда заинтригувано. Той не плаче, дори вътрешно. Той е тук, в стаята, чака да му отговоря.
Аз... - Ще излъжа. Последното, от което се нуждае сега, когато ми се струва по-добре, е да чува името ми, да ми бъде напомнено защо плаче, защо вече не иска да бъде с мен. — Отидох да занеса цветя на Лио. - Достатъчно съм лъгала. Лъжите
спират тук. Не мога да променя старите лъжи, без да разруша всичко, но мога да не създавам нови. Отсега нататък вече няма да има лъжи. Дължа му това, на него, на нея, на Лио и на себе си. - Жълти рози, все си мисля, че жълтото е любимият му цвят. Не знам дали е така, но през няколко дни му нося жълти цветя.
Той се взира в мен за миг. Не мога да разчета очите му, нито лицето. Не мога да разбера какво си мисли. Дали съм го отблъснала още повече, или иска напълно да ме разкара от очите си.
Зелено - казва той. - Това е любимият му цвят.
-О...
Но съм сигурен, че е харесвал и жълтото.