Може би.
Искаш ли да ти разкажа за него?
Кимам. Разбира се, че искам. Искам да науча всичко възможно за него. Дори най-обикновените, незначителни подробности като например дали си е миел зъбите преди лягане, за да създам човек, спомен, който е нещо повече от снимките. За да мога да си представям нещо реално нощем, преди да заспя, когато го посещавам.
Да - казвам аз. - Да, искам.
Не знам много. - Очите му поглеждат към стола срещу него, покана да седна. - Не толкова, колкото бих искал.
Дърпам стола и се настанявам на него, като пускам чантата на пода до себе си.
Знам само това, което мама, Нова и останалите от семейството са ми казали. Но е достатъчно.
Кимам, сплитам пръсти и се приготвям да слушам.
Това е. Спасителното въже, което исках да му хвърля, дока- то се давеше. Неговият начин да стигне до брега. Не съм осъзнавала, че е и моето спасение.
През годините, докато мама ми казваше разни неща, аз се чувствах невероятно свързан с него. Сякаш като слушах за него, като гледах снимките му, като стоя с мама, след като е била при него, някак се създаваше мост помежду ни.
Ние двамата се давим вече повече от осем години.
Мама каза, че Лио веднъж й показал моя снимка като дете. Нова му била казала, че това момченце на снимката прилича на него, защото Бог обича понякога да си прави шеги. Но Лио казал на мама, че прилича на момченцето, защото то е
пораснало и е станало негов баща. Тогава беше само на пет години. Мама смяташе, че е много умен, защото осъзнала, че всъщност я подпитва. Искал да разбере откъде идват бебетата и си е мислел, че тя ще му обясни, когато той каже, че знае за татковците. - Мал се усмихва по-широко, гордост, преплетена с дълбока мъка. - Нова каза. че той бил такъв: твърде умен.
Посегнах към масата и преплетох пръсти в неговите, за първи път от цяла вечност той не се отдръпна. Държахме се един за друг и започнахме да търсим изход от пустинята.
ЕПИЛОГ
Искам да знаеш, че съм добре.
Да, ти.
Сега, когато вече научи историята ми, сигурно си мислиш, че още съм в онова място на болка и мъка, но не съм, наистина, моля те, не се тревожи за мен.
В този момент седя в парка и гледам как Доли танцува. Тя е на година и девет месеца, но настоя упорито да носи дебел бежов пуловер и синя джинсова пола, жълти гумени ботуши и искрящи сребристи крилца, които са твърде големи за нея. Черно-кафявите й къдрици летят във всички посоки, докато тя танцува на мелодия, която сама си измисля.
Живеем в град близо до Брага, Португалия, и аз преподавам английски на деца, на които им предстоят изпити. Знам, че някои хора в града ме описват като inglesа рretа соп а sorrisо grandе о оhlos tristes, което означава „черната англичанка с голяма усмивка и тъжни очи“.
Ето, виждаш ли, мога пак да се усмихвам. Не знам дали щях някога да мога да го направя, ако бях останала в Англия, ако не бях започнала отначало.
Още боли. Винаги ще ме боли, но аз го имах седем години. Малко ми е мъчно, че не го познаваше, че не си чувал гласа му. Не си слушал въпросите, които задаваше в най-неподходящите моменти. Не си го виждал как отбелязва точки на плейстейшъ- на. Не си чувал теориите му за живота. Не си гледал как лицето му грейва от удоволствие, когато му купувам нещо, което иска,
или чува песен, която харесва, или когато съм неговият помощник-капитан в подводницата. Докато споря с него за купуването на делфин/акула/лъв/ (впиши което диво животно по
желаеш). Не си плакал, защото си го разплакал. Аз имах всичко това. Имах и повече.
Искам още да го имам. Но аз имах Лио седем години. И знам, че ще го видя отново. Винаги съм вярвала в това и вярвам дори повече сега.
Затова, както казах, не се тревожи за мен. Аз съм добре. С Доли сме добре. Тя ме разсмива, тя ме кара да продължавам напред и някой ден ще се върнем. В момента просто обичам да я гледам как играе на слънцето, просто да бъда с нея. Харесва ми това, че намерихме ново място, което да наречем дом.
И не искам да се притесняваш за мен, защото ние имаме времето, което ни е отредено.
Обичам те. Можеш да тръгнеш - чува я да му казва в тишината. Тук е тъмно, но и светло. Не може да вижда, но има светлина.
Той знае, че това е гласът на мама, защото никой друг не звучи като нея. Никой друг не е прекрасен като неговата майка.
Ще се видим отново, затова няма да се сбогувам. Нали? Ще се видим отново. - Тя не плаче. В думите й няма сълзи, затова той не е изплашен. Щом мама е добре, той не е изплашен. - Ще ти кажа лека нощ. Лека нощ, Лио, обич моя. Лека нощ, мое красиво момченце. Лека нощ, красавецо.
-Лека нощ, мамо - отвръща той и тогава отива да види какво има в светлината.