Малко странно е, че и двамата забравихме.
Какво?
Нашата годишнина.
Той затваря очи и вдишва дълбоко.
Наистина забравих. Покрай работата и всичко останало... съжалявам.
Аз също забравих - напомням му. - Ако не бях, нямаше да отидем на онази вечеря с всички тези хора днес. Спомних си чак когато седнахме на масата. - Спускам ръка надолу и откривам онази част от тялото му, която е запазена само за мен, която само аз имам право да докосвам така. - Винаги можем да се реваншираме един на друг. - Притискам по-силно длан към него, но няма реакция, тялото му не отговаря на това, което правя. Продължавам да говоря, тихо, с приканваща усмивка - ако успея да го накарам да реагира, всичко ще бъде наред. Пак ще бъдем добре. - Нали знаеш колко добри сме в това. - Нищо. Абсолютно нищо от тялото му. Абсолютно нищо от лицето му: очите му се взират невиждащо в мен, сякаш съм непозната, сякаш говоря език, който той не разбира или не иска да научи. Пръстите ми намират ципа и бавно го отварят. Той се отдръпва от мен. Само леко, но това е много ясен отговор: не.
Забравих - повтаря, като закопчава ципа си със свободната си ръка.
Честита годишнина, Мал - казвам аз и със сила, която не вярвах, че притежавам, успявам да овладея гласа и лицето си.
Стеф, честита годишнина. - Устните му са бързи и дистанцирани, когато залепва нещо като целувка на челото ми. Внимателно се отдръпва от мен и ме оставя да стоя отхвърлена и унизена в тъмната кухня.
Пръстите ми се свиват, ноктите ми се забиват в дланите и аз затварям очи, за да спра паниката. Дишай. Трябва само да стоя тук и да дишам. Ще се оправя, всичко ще бъде наред, ако мога да дишам.
И знам, че той беше искрен. Знам, че беше искрен, когато каза, че отново би направил същия избор. Между Нова, най- старата си приятелка, и мен, той би избрал мен. Между сина си и мен, Мал би избрал мен. Винаги би избрал мен.
Знам това. Но знам също и че нито веднъж през последните осем години не е казал, че не съжалява за избора, който е направил с всяка частица от своето натежало от вина сърце.
Защо плачеш?
Мама седеше на дивана, опряла глава на ръцете си, и плачеше. Тя плачеше, плачеше, плачеше. Погледна го и лицето й беше мокро, очите й бяха странни и тя продължи да плаче.
Защо плачеш? - попита той.
Защото съм изморена, Лио. Много, много изморена. Къщата е пълен хаос, не знам откъде да започна. Ейми е в почивка още една седмица и ще трябва да работя сама в кафенето, защото момичето, което я заместваше, краде от касата. Не смея да затворя очи и да заспя нощем, защото ти все излизаш от кошчето си и се плаша, че ако не пуснеш газта долу, ще разбереш как се откачва веригата и после ще изчезнеш някъде. И ми писна да правя всичко сама. Писна ми да няма с кого да говоря, на кого да разчитам, да бъда всичко постоянно. Ето защо плача, Лио, изморена съм.
Той се взираше в нея. Горката мама. Извади салфетка от кутията на масата. Сложи я на ръката й и я задържа там, както тя правеше, когато той имаше цицина и плачеше. Държа я, държа я, накрая я махна и целуна ръката й.
— Вече е добре - каза той. - Вече няма да плачеш. Вече е добре.
-Да. мисля, че е така, нали? - каза мама.
Той й кимна. Вече беше добре.
Лио, 3 години
5.
Той беше много послушен - казва сестрата Мелиса, кога- то се връщаме при Лио.
Тя е включила лампата и прелиства книгата ми - „Методи в експерименталната психология“. За миг се чудя дали й е била интересна, или по-скоро я намира за скучна.
Благодаря, Мелиса - отвръщам, докато не осъзнавам, че гледа и говори - всъщност е напълно фокусирана в Кийт. Извъртам очи, сядам на стола и оглеждам Лио за някакви - дори най-незначителни - признаци на промяна. Често се питам дали сестрата Мелиса е така готова да гледа Лио, защото харесва съпруга ми. Всъщност доста жени го харесват, сестрата Мелиса просто е малко по-очевидна.
През годините съм наблюдавала иначе разумни и професионални жени да си губят ума и, честно казано, самоуважението около Кийт - случва се постоянно, в магазините, в банките, в ресторантите, на летищата, в болницата. Заради външния му вид, ръста, работата, заради цялата му особа и присъствието му. Той е като мечта. Дори да не знаеш, че е бил в армията, е нужно само да го погледнеш, за да разбереш, че е от типа мъже, които биха поели куршум в битка заради другарите си, и биха повели селяни към безопасността, като се изправят сами срещу заплахата. Говориш с него и от гласа му ти омекват коленете, усмихва ти се и се чувстваш като най-красивата жена на света. Той е от мъжете, които те карат да оглупяваш, знам го, защото точно така се чувствах, когато работех за него в бара. Ужасно бях хлътнала, но го преодолях. А две години по-късно той ме покани на среща. И фантазията се превърна в съвсем различна реалност.