Благодаря, Мелиса, че постоя при Лио - намесвам се аз, - ще се видим по-късно.
О, да, да, ще се видим - казва нетърпеливо тя и се изстрелва от стаята.
Кийт сяда на стола от другата страна на леглото. Винаги седим на едни и същи места, дори когато другият не е тук; той не би и помислил да седне на моето място, както у дома аз не бих легнала в неговата част на леглото. Това би било нещо като инвазия, като нахлуване в свещеното пространство на другия.
А прилича ли на него? - пита ме Кийт, като откъсва очи от детето ни и ме поглежда. - Прилича ли на баща си?
Никога не ме е питал и по принцип не говорим за това. Когато се събрахме за последен път след раздяла от пет години, аз му казах, че имам син и че той е на четири години. Кийт веднага разбра чий е този син. Именно това бе причината да ме напусне последния път: когато му казах какво ще направя, той просто вдигна ръце. Не можеше да разбере подобно нещо и не можеше да ме гледа как нося дете само за да го дам на друг. И ме остави.
Да - казах на Кийт, - сигурно прилича.
Когато се събрахме отново, така и не ме попита защо съм задържала детето. Реши, че това е бил мой избор; че съм дошла на себе си и съм осъзнала онова, което според него всички жени, които се съгласяват да родят бебе за друга, осъзнават: че не можеш да живееш след това; вината и загубата ще са твърде големи, затова почти винаги избираш да задържиш детето. Никога не сметнах за нужно да го осветля какво точно се случи.
Кийт свива рамене.
Сигурно това не е лошо - казва той. - Хубаво е, че Лио прилича на него. Той е добър човек.
Кимам. Да, можеш да мислиш това - мисля си, - защото не знаеш какво направи.
Бяха готови за тръгване.
Той седеше на специалната седалка, за да може да вижда всичко.
Движение напред, бавно. Три... две... едно!
Водата заля подводницата им. Навсякъде! Беше върху тях, около тях. Те бяха под водата и двамата се смееха.
ТРЯС! Капитан Лио подскочи, кога то голяма вълна се стовари върху тяхната подводница. И двамата извикаха радостно.
— Напред! - извика капитан Лио, когато още една голяма вълна с бяла пяна ги удари.
Слушам, капитане - извика тя. - Напред!
— Потапяне! - извика капитан Лио над шума на водата.
Потапяне! Трябва да се потопим!
Не мога да променя законите на физиката, капитане
каза тя.
— Можеш! - отвърна капитан Лио. — Потапяне!-Добре, тръгваме... - каза тя. - Три.... две... едно!
И двамата изпищяха, когато още вода се плисна над тях, после се засмяха. И пищяха. И се смяха. И пищяха. Дори когато излизаха от водата, те продължиха да се смеят и пищят. И накрая бяха свободни. Бяха отново на сушата и тяхната подводница вече се движеше по земята. И той вече не беше капитан, а тя не трябваше да говори със смешен глас.
— Може ли да го направим пак? - попита я той.
Не, скъпи. Можем да го направим следващата седмица. -Добре - каза той, докато се взираше през прозореца в
другите хора, които искаха да си поиграят на подводница. Но техните не бяха толкова хубави. И никой не беше толкова добър капитан като него. Никой.
Лио, 4 години
ВТОРА ЧАСТ
6.
Не искам да го оставям.
Всяка нощ, когато Кийт успява да ме убеди да се прибера у дома и да поспя, аз не бързам да тръгна, пожелавам лека нощ на Лио, търся дребни монети, чудя се дали не трябва да остана още малко. Но трябва да бъда там през деня, а спането на леглото, което се разгъва от един от панелите на стената в болничната му стая, не е вариант за всяка нощ. Всеки път, когато го целуна за лека нощ, му пожелавам мислено да се събуди, но си тръгвам от болницата с дълбока, пулсираща болка в душата, която само Лио може да успокои, като се събуди.
Сядам в колата си в тъмното, на почти празния паркинг, на заключени врати - Кийт би ме убил лично, ако знае, че не проверявам първо дали няма някой в колата, преди да вляза, и не заключвам веднага вратите, - но не посягам към запалването. Оставям ключовете в скута си и опирам глава на кожения волан.
Искам да му се обадя.
Искам да взема телефона и да му се обадя.
Най-вероятно вече ще спи, най-вероятно няма да е сам, най-вероятно няма да отговори на обаждането ми, но аз искам да му се обадя. Искам да чуя гласа му, искам да се плъзна пак на онова топло и удобно място в света, където някога пасвах добре, където той ми говореше и най-объркващите неща внезапно придобиваха смисъл.
Дори сега, след всичкото това време, искам да му се обадя. Да му кажа какво се случи, да му кажа за сънищата, да му кажа, без да трябва да го изричам, че той трябва да оправи всичко. Дори сега, след всичко, Мал, бащата на Лио, е единственият човек, с когото искам да бъда. Когато на теория би трябвало да го мразя, през повечето време усещам само липсата му. Мразя се понякога заради това.