Разтривам очите си, не мога да прогоня Мал от ума си. Може би трябва да му се обадя. Очите ми поглеждат към часовника в кухнята: полунощ. Може би трябва да му се обадя, да чуя тишина от другия край на линията, после сигнал свободно, когато той затвори. Тогава вероятно ще успея да се концентрирам върху нещо друго. Може би ще мога да седна и да помисля как ще кажа на семейството си, че Лио не е приет за рутинно изследване, че всъщност е много болен и макар че лекарите не ми го казват направо, те са много притеснени за него. Може би ако мога да изхвърля Мал от съзнанието си, ще успея да се заема с нещата, които трябва да се свършат сега.
Мал, аз и Корделия завихме зад ъгъла на нашата улица, видяхме линейката пред нашата къща и спряхме едновременно.
Линейката обикновено спираше през къщата на Мал. Но този път беше пред нашата. Аз хукнах първа, Мал ме настигна, после ме надмина, защото неговите крака вече бяха по-дълги и по-силни. Корделия, която беше на шест, крачеше зад нас. Ние тичахме, тичахме, но все ми се струваше, че ще стигнем до къщата след цяла вечност.
Когато пристигнахме, видяхме, че помагат на мама да се качи през задната врата на линейката. Тя изглеждаше добре, здрава. Сигурно беше татко. Можех да пробягам сто метра много бързо и сърцето ми винаги бумти след това, но не така. Никога не беше бумтяло така.
Беше ме страх от много неща: от тъмното, от чудовището, което Мал ме убеди, че живее във външната тоалетна, от плюшените играчки, за които казах на Корделия, че оживяват по
пълнолуние (наистина, бях толкова убедителна, че и аз започнах да се плаша от тях), че нещо ще се случи с леля Мер. Но никога не бях се плашила така. Никога не се бях страхувала, че нещо може да се случи с татко ми, както се бе случило с чичо Виктор, и че няма да го видя отново.
Спряхме пред линейката и се опитах да погледна вътре. Цялото ми тяло започна да трепери.
Деца - каза татко. Беше зад нас. Той беше зад нас, пред къщата ни. Всички се обърнахме към него. Той беше с костюма на тънко райе, който носеше на работа, и светлосиня риза със синя вратовръзка, леко разхлабена. Исках да хукна към него, да го прегърна, да целувам лицето му и да му кажа, че се радвам, че е добре, че никога не съм била по-щастлива да го видя през целия си живот, но не го направих. Той не би харесал това. Татко не беше такъв. В ръцете си. държеше тригодишната Виктория, сестрата на Мал. Тя се взираше в линейката, лицето й беше сухо, а очите - широко отворени. Косата й беше на идеални плитчини с идеален път, защото леля Мер я реши с часове, докато всичко не бъде идеално. Спретнато. Всички знаехме, че това е знак. Че тя не е добре. Че това трябва да ни плаши.
Елате вътре да вечеряте. - Всички гледахме към него, затова се стреснахме, когато вратата на линейката се затръшна.
Беше леля Мер.
Както винаги беше леля Мер.
Сирената започна да вие и линейката потегли по тясната улица, опасана от две страни с паркирали коли. Всички я гледахме как подскача по неравния път и завива зад ъгъла.
Влезте вътре - каза още по-строго татко. Знаех защо: всички съседи от тази част на улицата бяха излезли от къщите си или надничаха от прозорците, гледаха. Те винаги гледаха. Понякога си мислех, че ако можеха, сигурно щяха да си изнесат столове и да седнат да ни гледат, защото ние бяхме по- интересни от „Коронейшън Стрийт“. По-интересни от всичко, което биха видели в киното. Мама и татко мразеха това. „Все едно съм златна рибка“ - беше казала тя веднъж на татко. Родителите ми не се ядосваха, че хората гледат, а на успокояващото удоволствие, което сякаш получаваха от мисълта, че дори да стоят на студения влажен тротоар и гледат как се случва с някой друг, то е много малко вероятно да се случи с тях.
Мама често ни казваше, че когато с татко са се преместили на тази улица преди единайсет години, същите тези съседи не са говорили с тях. Жените често се събирали на групи по улицата да клюкарстват, но спирали да говорят, когато мама минавала; само се взирали в нея, ако им се усмихнела в магазините; отказвали да приемат пакети за нея от пощальона. Това беше много странно поведение за двама африканци, които винаги са се опитвали да накарат новодошлите да се почувстват добре дошли в общността им. Съседите странели и от леля Мер и чичо Виктор, когато се нанесли шест месеца по-късно, затова мама отишла да им занесе печено. Така започнало приятелството им, така семействата ни станали толкова близки и затова мама винаги ходеше в болницата с леля Мер.