Татко се опитваше да приготви вечеря, защото Виктория не даваше да я пусне и той действаше с една ръка. Всеки път, когато се опитвах да помогна, както помагах на мама, той ми махаше да се отдръпна. Беше изплашен, но се преструваше, че не е. Всички го виждахме, дори Корделия.
- Майка ви трябваше да отиде в болницата - каза той, до- като се опитваше да прехвърли рибените пръстчета в чиния с варени картофи и яркозелен грах. - Само за малко - каза на Мал. - Вие двамата ще останете тук, докато тя се прибере у дома. По-късно ще отидем да ви вземем пижамите и играчки за Виктория.
Мал, Корделия и аз седяхме на масата в тишина. Беше мъртвешка тишина, тишината след. След това винаги се чувстваш така: скован, тих, изтръпнал. Всеки дъх е болезнено припомняно за онова, което може да се случи.
Ядохме в тишина, всеки от нас си представяше какво се е случило. Мама и татко не биха ни казали, разбира се, ние с Мал бяхме само на девет, твърде малки, за да го чуем направо от тях. Ние обаче го чувахме от хората в училище, които ни се подиграваха, и когато се измъквахме нощем от леглата си и слушахме какво си говорят родителите ми. Ето така разбрахме, че чичо Виктор не е работил надалече пет години, а е бил в затвора. Още не знаехме защо, в училище говореха какво ли не - от това че бил убиец до крадец. Но никой не знаеше. А мама и татко като че ли никога не говореха за това.
Няколко дни по-късно те обаче говориха за леля Мер и аз разбрах.
Тя се облякла с най-хубавата си рокля, сложила си коженото палто, което чичо Виктор й бе купил преди много, много години, и си сресала косата. Била сресала и косата на Виктория и облякла и нея с празнична рокля. И после сложила Виктория на долния етаж да гледа телевизия, докато тя горе изпила почти пълно шишенце парацетамол и си прерязала вените, после легнала в леглото да спи.
Чичо Виктор бе умрял преди шест месеца, затова мама започна да ходи у тях по няколко пъти на ден: рано сутринта, за да провери дали Мал е готов за училище и дали има пакетиран обяд, и дали Виктория е закусила; после по обед, за да провери дали леля Мер и Виктория са яли и дали искат да отидат по магазините, или в парка; после отново вечерта, за да провери дали са вечеряли, дали Мал си е написал домашните, затова мама решила и тази сутрин да отиде у леля Мер. Чукала известно време на вратата, после се изплашила и използвала своя ключ. Линейката паркирала пред нашата къща, защото нямало къде другаде да паркира.
Този път я задържаха по-дълго в болницата, защото този път беше най-зле. Тя беше опитвала и преди, всички го знаехме. Но този път беше сериозно. Този път бе направила всичко по такъв начин и по такова време, че явно не е искала да бъде повече тук.
Събуждам се и виждам, че в кухнята свети. Жилките на дървото на кухненската маса са се отпечатали на бузата ми и имам пет съобщения на мобилния от Кийт:
Тук всичко е наред. Обичам те. К х
Лягай си. Обичам те. К х
Сериозно, лягай си. Обичам те К. х
И дори не си помисляй да включваш компютъра. К х
Казах в леглото, не на кухненската маса. К х
Кийтс си мисли, че ще включа компютъра, защото не мога да заспя или защото търся някакви алтернативни терапии, които ще събудят Лио. Според него е за предпочитане пред това да чета медицински списания, защото не иска да уча техническия жаргон или лекарските процедури. Смята, че така ще се почувствам още
по-зле. Вярва, че в този случай невежеството е благодат и трябва да оставя всичко в ръцете на лекарите; че ако трябва, мога да търся някакви алтернативни терапии, които той да отхвърля като пълни глупости, и да оставя останалото на професионалистите. Не иска да говоря с термини, които не разбира, и да го карам да се чувства още по-безсилен.
Разбирам защо се чувства така. Кийт винаги е контролирал живота си. Той винаги е бил силен и уверен в себе си. Чувството му за правилно и грешно винаги го е водило. А сега е заклещен на непознато място, на което няма нищо материално, с което да се бори; няма грешка, която да бъде поправена. Той мрази това. А ако аз знам повече от него, ще се почувства още по-несигурен, незначителен и слаб.
Ако мога да направя нещо за него, то е да не увеличавам болката му.
Ние, и шестимата, бяхме наредени около масата, защо-, то мама и татко искаха да говорят с нас.
Беше сериозно, защото мама и татко рядко ни караха да се съберем, за да поговорят с нас. Откакто ни извикаха с Мал долу, докато си пишехме домашните в моята стая, не спирам да превъртам в главата си всичко, в което може да съм сгрешила. Не мога да се сетя за нищо, което да доведе до това. С Мал не бяхме като другите четиринайсетгодишни; не пушехме; не висяхме в парка; не се опитвахме да се снабдим с алкохол; не бяхме достатъчно „готини“, за да ни канят на партита - макар че и да бяхме, мама и татко не биха ни позволили да отидем. Единственото, което можех да се сетя, бе, че не получих шестица на последния проект по история.