- Искаме да поговорим с вас, деца - каза мама.
Внезапно осъзнах колко стара изглежда. Изморена, всъщност, не точно стара. Тя беше красива, майка ми. Имаше хубава коса, на големи подскачащи къдрици, защото всяка нощ си слагаше ролки; имаше хубави скули, големи, почти черни очи и много, много дълги мигли. По принцип нямаше бръчки на тъмната си кожа, но видях, че са се появили около устата и очите й. Не бяха бръчици от смях, както ги наричаха в списанията. Косата на татко беше започнала да побелява. Не бях забелязала досега, но слепоочията му бяха сиви и вероятно скоро щяха да
станат бели, а черната коса щеше да посивее. Знаех, че преди си боядисваше косата, но не го беше правил скоро. Някога гладкото му тъмнокафяво лице сега имаше бръчки по челото.
Те не бяха стари, бяха изморени: случилото се с леля Мер ги беше съсипало. То бе съсипало всички ни, особено тях. И отгоре на всичко, сигурно се чувстваха и виновни - че не са забелязали знаците, никой от нас не ги забеляза. Или може би тя бе започнала да ги крие по-добре с времето. Но тя сега не беше тук и ние, децата, не знаехме дали и кога ще се върне.
Което означаваше, че мама и татко отглеждаха четири деца, когато бяха смятали да имат само две. Един от тях трябваше да стои при Мал и Виктория всяка нощ или те двамата трябваше да идват при нас - Корди спеше в леглото при мен, Мал на дюшек на пода, в стаята й, а Виктория в леглото й. Мама отново започна да гледа малко дете, а татко взимаше много допълнителни смени в университетската лаборатория, за да може да ни храни и да ни облича. Не бях забелязала колко много им се е отразило това, докато не го видях изписано по лицата им като бръчки и отпечатано в очите им - като тъга.
Решихме Малволио и Виктория да отидат да учат другаде - каза мама с леко потрепващ глас.
Татко сложи ръка на рамото й, за да я успокои, като тихо й каза, че той ще го направи. Погледна към Мал и Виктория.
Братът на майка ви, който живее в Бирмингам, каза, че ще се грижи за вас, ако отидете да живеете при него. Той ще плаща, за да учите в пансион. Двете училища са много близо едно до друго, затова ще можете да се виждате често. А ваканциите ще прекарвате с чичо си. Ще опознаете семейството му.
Разделяте ни? - попитах аз. В гласа ми имаше гняв, с който никога не говорех на родителите си, но не можех да повярвам на ушите си.
Малволио ще започне скоро гимназия, затова трябва да се концентрира, а Виктория ще може да напредне в училище.
Не можете да ни разделите. - Бях вбесена, че дори са помислили за такова нещо. Беше немислимо. Да се събуждам всяка сутрин и да знам, че няма да видя Мал или Виктория - все едно да не видя мама, татко или Корди. Все едно да се събудиш и да разбереш, че слънцето е забравило да изгрее. Нямахме много стабилни или предвидими неща в живота си, освен че ние шести-
мата ще сме винаги заедно. Това нямаше да стане. - Не можете да ги отпратите. Ами аз и Корделия? Как ще ни разделите?
Раменете на мама увиснаха, когато тя сведе глава. Щеше да се разплаче наистина.
- Нова, не искаме да го направим, но се налага - каза татко. Може и да приличах на мама, но обикновено се държах като татко. Имах същия темперамент, така казваше мама. Винаги се опитвах да бъда разумна. Досега, разбира се, когато бях изправена пред опасността да изгубя семейството си. - Ако чичо им се грижи за Малволио и Виктория, ние ще можем да се грижим за леля ти Мередит.
Значи тя се прибираше от болницата. За миг се зачудих дали знаят кога. Дали ще отпратят Мал и Виктория преди или след това. Беше май; те щяха да започнат училище през септември. Дали леля Мер щеше да се е върнала дотогава?
Тя беше казала, беше казала на Мал, че не се е опитала да се самоубие. Не и този път. Просто искала да си поспи. Взела таблетки за сън, защото от много време не можела да спи. Нищо не я изморявало достатъчно. Тялото й понякога се изморявало и била твърде изтощена да стане от леглото, но не можела да спре мислите си да препускат. Опитала се да ги записва, за да ги извади от главата си, но ръката й не успявала да ги следва. Опитала се да ги запише на касета, но шумът от въртенето на касетата я разсейвал. Опитала се да чете, но не можела да разбере думите. Опитала се да изчисти основно къщата, но нямала сили. Опитала се да тича из градината, за да се измори, но не станало. Нищо не ставало. Тя знаела, че ако скоро не се наспи, ще полудее. Затова отишла на лекар и той й дал таблетки за сън. Лекарят бил нов и не я познавал, показал голямо съчувствие и й дал лекарствата. (Той беше идиот, беснеех аз вътрешно, когато Мал ми разказа. Просто трябваше да й погледне картона, за да разбере, че не можеш да дадеш на човек като леля Мер таблетки за сън; не бива да я улесняваш да се самоубие.)