В този момент разбрах защо той позволи на Виктория да замине. Не можеше да се грижи и за двете, а в пансиона щяха да се
грижат за Виктория и тя нямаше да трябва да преживява всеки миг на тревога и страх тук с него. Не искаше да изгуби сестра си, но това бе цената, която трябваше да плати, за да не преживее тя агонията, през която преминавахме всички, докато майка му потъваше пак в психозата. Той трябваше да направи избор като възрастен. Той знаеше, че ще се карам с родителите си, за да ни оставят заедно. Щях да стъжня живота на всички, докато не осъзнаят, че не могат да ни разделят. Но Мал бе решил да пусне Виктория да отиде, за да й даде шанс да порасне „нормално“.
- Защо ние, Нова? - попита той. - Защо ние? Защо моята майка? Защо Бог избра моята майка? - Не мислех, че иска отговор. Просто питаше. Дори да искаше или да се нуждаеше от отговор, аз нямах такъв. Не знаех кой кого избира за страдание. Защо му изпраща изпитания. Да трябва само да понася, без да има избор.
Съмнявах се, че някога ще разбера защо те, а не някой друг. Или може би щях. Може би на някакъв етап щях да порасна. Не в смисъл, че ще съм достатъчно голяма, за да гласувам, да се омъжа, да напусна дома, да си намеря работа. А да мога да разбера защо някои са избрани, а други не. Защо някои са благословени, а други страдат. Може би това означава да пораснеш наистина. Най-сетне можеш да прозреш истината за живота. Вероятно можеш да правиш всичко останало, да живееш, сякаш си възрастен, но никога да не си достатъчно пораснал, за да разбереш наистина подобни неща. Без да получиш това прозрение. Може би това бе прозрението. Може би не ставаше дума само да седиш с кръстосани крака и бяла роба, да припяваш и да се чувстваш в единство със света, а просто да успееш да разбереш.
Прегърнах го и се изненадах, когато той се сви до мен като смачкана кутийка от кола. Цялата съпротива и сила бяха напуснали тялото му и осъзнах, че всъщност аз го удържам сега. Цялата му тежест бе отпусната върху мен. Той изглеждаше кльощав като вейка, но беше тежък и не успях веднага да го отместя от рамото си и да го сложа в скута си. Главата му легна на бедрото ми, докато очите ми свикваха с мрака и вече можех да различа задната ни градина и да видя зад оградата храсталаците, които го отделяха от железопътните релси.
Мал се бе катерил толкова пъти по тази ограда, за да носи топките ни. И веднъж когато нашият папагал Бърди отлетя там, той пак я прескочи, за да го хване. Беше го увил внимателно в тениската си, за да не отлети, докато се връщаше през оградата. Дивите остри плевели бяха издрали гърба и гърдите му, но на него не му пукаше, пукаше му само, че носи ужасеното папа- галче у дома.
Тогава беше на десет. Мама му бе казала да не прескача оградата, а да изчака татко да се върне, за да може да използва стълбата за оградата и да се качи на дървото. Още щом тя се прибра в къщата да види вечерята, той прескочи оградата и се покатери на дървото. Не й се подчини само защото леля Мер беше пуснала Бърди. Каза, че искала да го види как лети. Тя правела дизайн на криле за човеци и трябвало да види как летят папагалите. Това беше знак. Всички го знаехме, всички знаехме, че тя трябва скоро да отиде на лекар. Мал тогава не можеше да стори нищо, за да помогне на майка си, но правеше каквото можеше. В този случай спаси Бърди. Мал го правеше, откакто се помнех: винаги спасяваше положението след нея.
Усетих нещо влажно на голото си бедро и инстинктивно погледнах към небето дали вали. Небето беше красиво, наситено кадифено синьо-черно, нямаше и едно облаче и въздухът не миришеше на дъжд. Още една струйка се плъзна по бедрото ми и аз осъзнах какво става. Исках да сложа ръка на гърба му, за да го утеша, и с другата да избърша сълзите му. Исках да го обичам по-добре, но знаех, че това е мое желание. Той имаше нужда да се преструвам, че не забелязвам. Да не видя факта, че не е твърде силен, способен и мъдър за годините си. че си е позволил да плаче.
Облегнах се пак на лакти и се вгледах в небето. Той имаше нужда просто да съм там, но да го оставя на мира. Затова направих единственото, в което бях добра - говорех. Не спирах да говоря.
Вратата към стаята на Лио е отворена.
Винаги е така, откакто влезе в болницата. Винаги устоявам на изкушението да вляза, да помириша дрехите му, да прокарам пръсти по мебелите му, да легна на леглото му. Така правят опечалените. А това не се е случило. Няма да се случи. Това е само пауза, преди да се оправи.
Всъщност аз бях разглезена с него. Имах го само за себе си толкова много години, сигурно съм забравила, че много самотни майки трябва да споделят децата си с биологичните бащи. Че някои жени са принудени да живеят без децата си половината лятна ваканция и половината уикенди, че техните деца имат две семейства и че имат спомени, които не включват тях.