Чух го да рови из гардероба, където бе оставил нещата си, после рязкото дърпане на велкро и тихото шумолене на найлона на спалния му чувал, който разпъна на пода до леглото.
Няма много място в леглото - прошепна, докато дърпаше ципа на чувала.
В отговор аз затворих очи и започнах да дишам дълбоко, сякаш съм заспала. Не можех да му отговоря; бях онемяла от срам и унижение.
Защо изобщо си помислих, че ще иска да го направи с мен?
Ще спя на пода - прошепна той. - Лека нощ.
Затихващата музика изпълни стаята, после настъпи тишина. Всичко се случи за една песен време. Да се сближим толкова много и после...
И двамата не спахме добре. Чувах по ритъма на дишането му, по неподвижността му, че и той като мен лежи буден почти през цялата нощ и се взира в тъмното. И двамата не казахме нищо на сутринта. Държахме се като в най-нормален уикенд, сякаш нищо не се е случило. Но го улавях да ме гледа, сякаш се опитва да разбере нещо, да вземе решение.
Познавах Мал - не знаех защо размисли, но знаех, че има по-дълбока причина за случилото се, за неслучилото се; нещо, което още не можеше да ми обясни.
Корди ще ме убие, когато се прибера - каза той, когато си тръгваше в неделя вечер.
— Да, не знам защо не я доведе.
— Исках те само за себе си — отвърна той. — Вече никога не оставаме сами.
Е, заради теб се надявам да си е струвало - казах аз. - За- щото тя ще те накара да страдаш.
Той ме прегърна и аз не се стопих в прегръдката му както обикновено, той не ме прегърна така плътно - не бяхме говорили за случилото се, но телата ни не бяха забравили, че трябва да сме смутени, сковани, да се чувстваме неудобно един с друг.
Разбира се, че си струваше - каза той. - Всяка секунда с теб си струва.
Отдръпнах се първа, неспособна да остана дълго така близо до него.
Кажи това на Корди, сигурна съм, че ще ти прости - усмихнах се аз.
Да, и аз съм сигурен. - Отвори вратата на колата, спря и се обърна към мен. - Липсваш ми. Нова - каза, преди да се качи. - Ще се видим скоро.
-Да.
Докато колата му изчезваше сред трафика към Лондон, аз осъзнах, че трябваше да му кажа, че го обичам.
Не съм плакала.
Откакто Лио заспа в болницата, не съм плакала. Мисля, че единственият човек, който ще е по-изненадан от мен от този факт, е Лио. Той си мисли, че аз плача постоянно за всякакви ‘ глупави неща. И е прав, така е. Но и не е така. Не съвсем. Той е човекът, който ме вижда да плача най-често, защото, също като крещенето, именно той предизвиква тези сълзи.
Малко хора могат да ме разплачат. Лио често го прави дори без да се опитва. Когато беше на четири и тръгна на детска градина, стана един „инцидент“. По време, на един от уроците, децата трябваше да казват какво правят мама или татко - мисля, че е ставало дума какво работят. Лио казал: „Тя плаче“ - за мен. Учителката го попитала за това и той повторил: „Мама плаче. Постоянно.“ Не след дълго бях „поканена“ на разговор с учителката. Сестрата също присъстваше на срещата и ми отне доста време да ги убедя, че да, макар да съм самотен родител, имам много помощ и не се чувствам изолирана и сама; да, Лио е преувеличил и не плача
постоянно. И да, ако се чувствам депресирана, дори малко унила, ще потърся помощ. Те ми дадоха номерата на няколко отлични съветници - очевидно не осъзнаваха иронията в това - и аз им казах, че ще се свържа, ако имам нужда от нещо.
Когато после го попитах защо им е казал това, той ме погледна и отвърна объркан: „Но ти го правиш, мамо. Плачеш.“ Когато казах на майка си, тя ме попита дали съм им обяснила, че съм доктор. Когато отговорих, че не съм, мълчанието й означаваше в общи линии следното: „Е, значи вината си е твоя.“ Мама смята, че моята докторска степен би ме защитила буквално от всичко, затова трябва да я размахвам по-често пред очите на хората. Корди така се смя, че изпусна телефона. Сигурна съм, че някъде в някоя папка още има бележка за мен, да ме държат под око, защото плача. Постоянно.
С Кийт се разбрахме, че можем да се държим само нормално пред Лио сега. Трябва да говорим нормално, сякаш всичко е наред. И това означава да не плача. Не искам да се тревожи, защото съм сигурна, че ни чува. Дори да не ни чуваше, плачът около него би променил енергията в стаята, ще я направи тъжна, тежка и тя няма да е място, на което би искал да се завърне.
Но и извън стаята не плача. Дори не ми се доплаква. Ако се разплача, ще покажа на Кийт, на вселената, на самата себе си, че мисля, че всичко това е извън контрола ни, че има някаква опасност да...
Той се връща при нас. Знам го.
И когато се върне, ще започне отново да прави това, което прави най-добре: да ме разсмива, да ме влудява, да ме кара да викам, да ме кара да плача.