Когато си така близък с Лио като мен, това са нормални неща. Нещата, които обичаш най-много, които могат да те изпълнят на мига и да не те унищожат за секунда.
Колата на Мал спря с пърпорене на паркинга до гара Кингс Крос, където трябваше да се кача на автобус за Оксфорд.
Колата му беше пълна развалина, но той я купи с парите, които баща му му остави. Все едно баща му му е дал самата кола, ако се съди по обичта, с която Мал се отнася към нея.
Като се има предвид, че той мразеше баща си заради всичко, на което подложи майка му, всеки би сметнал това за странно. Колата се разваляше толкова често и бе ремонтирана толкова пъти, че се чудех дали има останала оригинална част по нея. Беше забранено да се говори срещу колата, особено да кажеш, че можеше да си купи нова с парите, които похарчи за тази.
Слязохме, той извади раницата ми от задната седалка - багажникът не се отваряше по някаква мистериозна причина - и я сложи на рамото си. Бях се прибрала с малко неща: малко дрехи, бельо, четка за зъби, гел за лице и лосион, и два чифта обувки. Тръгвах си с три пластмасови купи с храна (ориз, задушено и банани) и кейк, увит във фолио, одеяло, бутилка „Вимто“ и две снимки в рамка, които леля Мер ми даде: на Мал, мама, татко и Корди - беше ги снимала в къщата ни в деня, когато тръгнах за колежа след Коледа. Корди, разбира се, беше в центъра на сцената и на двете.
Миналата нощ, в цялата си прелест, също слезе от колата с нас - тя ни придружаваше по целия път дотук, седеше между нас на скоростния лост като трети човек, и сега реши да ни придружи и до спирката на автобуса. Много рядко с Мал се бяхме чувствали така неудобно един пред друг. Дори когато влезе в банята у тях, докато се преобличах на Коледа и тъкмо бях свалила бельото си. Той ме погледна, примигвайки, после се обърна и затръшна вратата. Мислех си, че съм я заключила, но явно не бях сложила резето добре. Не беше така неловко дори след последното му посещение преди три седмици. Миналата нощ ни прегърна, докато вървяхме един до друг.
Все пак никога не бях правила подобно нещо като снощи.
В петък вечер се прибрах от Оксфорд, за да посетя семейството си, но всъщност за да видя Мал. Защото, когато го видех, щях да разбера дали съм взела правилно решение да му кажа, че го обичам, или съм абсолютно ненормална дори да си го помисля.
През последните три седмици той ми се обаждаше всеки ден, което бе необичайно дори за нас. При всяко обаждане ме питаше дали съм се запознала с нови хора, дали някой ме е поканил на среща, дали съм си харесала някого. Когато отговарях с „не“, усещах облекчение в гласа му, в голяма степен прикрито, но се усещаше, съвсем ясно, като звънтене на камбанка.
Щом го видех, щях да разбера какво да направя. Когато той ме извади от леглото в осем сутринта в събота, за да се размотаваме, разбрах, че трябва да му кажа.
Опитах се да му кажа, докато вървяхме през замръзналата пустош на Уимбълдън Комън. Опитах се да му кажа, докато показвахме колко сме пораснали и започнахме да звъним на вратата на една голяма къща в Рейнс Парк, а после се хилехме зад ъгъла и лъхтяхме от тичането. Опитах се и когато си купихме сладолед от бензиностанцията на път за дома. Опитах се да му кажа, докато стояхме пред нашата къща и говорехме, сякаш няма да се видим пак след час, след като се изкъпем и преоблечем, за да отидем на клуб.
Беше просто. Беше лесно. Трябваше само да му кажа: „Мал, влюбих се в теб“. „Мал, влюбена съм в теб“. „Мал, обичам те, но вече по друг начин.“
Но всеки път, всеки път, когато го погледнех в очите, главата ми се изпразваше. Сега, когато знаех какво чувствам, не можех да го погледна, без да помисля какво искам. Какво бихме могли да означаваме един за друг. И исках малко време, за да се насладя на тръпката от това. Тръпката да съм с първата си любов.
И накрая просто го изтърсих ей така. Някой се блъсна в него в клуба, питието му се разля по бялата ми тениска и веднага я направи прозрачна, тя залепна за черния сутиен, който носех под нея. Той грабна някакви салфетки от бара и започна да попива тениската, като се извиняваше така, все едно бях непозната, а не човек, когото буквално е замерял с храна почти през целия си живот.
Господи, съжалявам - каза той, като първо подсуши лявата ми гърда. - Трябва да се приберем, за да се преоблечеш.
Усмихнах му се. Красивата му меденоруса коса, тъмните му очи, искрено загрижели, красивата му уста.
Толкова много те обичам - казах, без да мисля.
Той примигна, както бе примигнал, когато ме видя гола.
И аз те обичам.
Усмихнах се, сгрята от топлината на този лесен, мигновен отговор; бях опиянена от щастие.