Ти си най-добрият ми приятел - добави той. - Странно, някой говореше за новия филм, който излезе точно преди Коледа. -
Говореше бързо, без да ми даде възможност да кажа нещо. — За това как мъжете и жените не могат да бъдат приятели, без да се набърка сексът. Едно момиче от моя курс не спираше да говори за това и казваше, че е истина. И аз й казах, че най- добрият ми приятел е момиче и това никога не е било проблем. Казах й, че няма да бъде. Защото най-бързият начин да съсипеш едно голямо приятелство е да говориш - дори да мислиш - за секс. Но най-сигурният начин да прекратиш това приятелство е да говориш за любов.
Той спря, но не ме поглеждаше, реши да си играе с мокрите салфетки, които стискаше в ръцете си. Аз не казах нищо, само гледах сведената му глава и нервните ръце.
Нито един разумен човек не би го направил - каза той накрая. - Казах на онова момиче, че никога не бих го направил. Никога не бих погледнал по този начин най-добрата си приятелка. Никога не бих объркал приятелството с любовта. Защото приятелите не бива да бъдат любовници. Ако станат, всичко ще отиде по дяволите. Не мислиш ли?
Силно ми се прииска да избягам. Да изскоча на улицата и да тичам, докато се отдалеча възможно най-много. Следващият ми порив беше да пропълзя под най-близката маса и да се скрия. А последният ми порив, онзи, който последвах, беше да кажа:
Трябва да сваля тази тениска, преди да съм умряла от студ. - Под студ имах предвид „унижение“, разбира се.
О, да. - Той хвърли салфетките на бара и избърса ръце в панталоните си. - Чакай тук, ще ида да взема палтата ни.
Не, ти може да останеш - казах аз. - Аз ще се прибера сама. Постоянно го правя в Оксфорд.
— Що за приятел ще съм, ако те оставя да си прибираш сама? - отвърна той.
— Някой, който е деликатен колкото тухла по главата - промърморих аз, докато той изчезваше в тълпата.
Хванахме нощния автобус и се опитахме много усилено да се държим нормално. Да си бъдем ние. Но магията, която бе обливала целия ни ден с щастие, забавление и смях, и цялата ми надежда за бъдещето изчезнаха. На тяхно място се зараждаше някакво неприятно създание, което най-сетне се роди тази сутрин и се нарече „Миналата нощ“.
Знаеш, че винаги ще бъдеш най-важното момиче за мен, нали? - каза Мал, докато стояхме до автобуса, на който щях да се кача. Стояхме неподвижни сред тълпата от пътници, които слизаха и се качваха.
Аз се вдигнах на пръсти и обхванах с длани лицето му.
А ти винаги ще бъдеш моето най-сладко кученце, нали? - отвърнах, а той поклати глава като куче. Бях започнала да правя това, когато мама и татко казаха, че няма да получим куче. „За какво ти е куче, като си имаш Малволио?“ - бе попитала Корди. Тогава веднага реших, че той вероятно е бил кученце в миналия си живот: можех ясно да си го представя като голям лабрадор, който подскача около теб и те развеселява, когато си тъжен; или пък лежи печално до теб с тъжна физиономия, за да покаже солидарност.
Много се шегувахме с това. Бях разбрала всичко погрешно и ако не внимавах, това можеше да застане между нас. Той не беше виновен, че не чувства същото към мен, че аз не съм достатъчно добра в неговите очи. Но имахме толкова много други неща - общо минало, семейство, толкова много години заедно - това бе много по-важно от някакви си романтични представи как се събираме, водим връзка от разстояние следващите две години и после какво, женим се? На нашата възраст? Не, той беше прав. Приятелите не бива да бъдат любовници. Приятелите не бива дори да мислят за това.
Ако продължавах да го правя, да го рационализирам, щях да съм в безопасност, поне докато не тръгна от Лондон. Ако посмеех да почувствам нещо, дори за част от секундата, бездната от болка щеше да се отвори и да ме погълне цялата. Трябваше да го задържа в зоната на разума. На логиката. Да видя по-голямата картина. Да се шегувам с това.
Ще се качваш ли, скъпа? - попита шофьорът.
О, да - отвърнах. Мал свали раницата ми от рамото си и я подаде на мъжа. Той беше на средна възраст, едър, с бяла риза с къси ръкави и вратовръзка. Взе раницата ми, сякаш това бе най-скъпоценното нещо, което е държал в ръцете си, после я хвърли в багажното отделение, преди да отиде при друга двойка и да ги попита дали ще се качват. Поклатих глава и се извърнах, не можех да повярвам на очите си. Сигурно снимките в рамки бяха станали на парчета, както и кутиите с храна, а бутилката „Вимто“, която
мама ми даде, сигурно бе протекла в дрехите ми. Е, чудесни неща щях да си занеса в Оксфорд след всичко това. Чувах как Миналата нощ се кикоти.
— .Е, сладкото кученце иска ли да ме прегърне, преди да тръгна? - попитах закачливо.
Той извъртя очи и дойде в прегръдката ми. Прегърнахме се и аз броих секундите, всяка дълга цял живот, преди да сложа край на това мъчение. Трябваше да играя играта. Да бъда нормална. Ако се опитвах усилено да съм нормална, всичко пак щеше да си стане нормално. Скоро. Скоро нямаше да се налага да се чудя дали да го прегърна, докосна или да го гледам в очите.