Ще дойда скоро да те видя - каза той.
Не, недей - отвърнах.
Той потърси с поглед очите ми, отчаяно искаше да разбере защо го отхвърлям.
Знам какво си мислиш - казах му с широка усмивка. - И си напълно прав. Не искам да ме посещаваш, защото така никой няма да ме сваля - ще си мислят, че съм обвързана. И всички дразнещи момичета ще искат да ми станат приятелки, за да се пробват да те свалят. Не искам такива глупости - добавих през смях, кух и жалък, но необходим. Моля те, дай ми пространство - всъщност му казвах. - Моля те, остави ме да си отида и да имам шанс да преодолея това.
Видях как адамовата му ябълка се раздвижи, когато преглътна с усилие, той стисна устни и кимна.
Ще си дойда у дома през лятото - казах аз. - Ей го къде е лятото.
Но след няколко седмици е Великден - възрази той.
Ами мислехме си да останем там, една групичка. Ще се съберем в къщата на едно момиче за празниците. Ще е много забавно. - За миг си помислих, че ще попита дали да дойде и той. - Но ще е доста претъпкано. Ще се видим през лятото, нали?
Виж... - започна той.
Нали? - настоях аз.
Той стисна отново устни, те побеляха от напрежението, очите му се присвиха. Не беше съгласен. Бавно поклати глава, един, два, три пъти.
Добре - каза накрая.
Аз разроших косата му.
Чао, кученце. Бъди добър, Мал.
О, я стига - каза той и избута ръцете ми. - Някой ден наистина ще те ухапя и тогава ще трябва да си биеш инжекция против бяс. Жестоко ще съжаляваш.
Но тогава ще трябва да те затворят и ти ще съжаляваш още повече.
Неочаквано, защото вече се бяхме прегърнали, той ме награби и ме вдигна.
-Липсваш ми - прошепна ми леко, като ангелска въздишка. - Толкова ми липсваш, че ме боли.
Тогава защо не ме обичаш? - попитах вътрешно. - Защо не ме обичаш?
Е, има ли други? - попита шофьорът от стъпалата на автобуса. Викаше на мен, осъзнах. Погледнах към автобуса: всички места бяха заети, никой друг не стоеше отвън. Всички бяха готови да тръгнат. Освен мен, разбира се.
О, да, аз! - извиках.
Знаех си - промърмори той.
Обърнах се към Мал.
Ще се видим през лятото. - После забързах към автобуса. Мал вдигна дясната си ръка, онази, която се бе плъзнала под пижамата ми преди три седмици, но не ми помаха, когато се обърнах към него и се усмихнах от стълбите.
Следващия път, когато се видим, всичко щеше да е различно, реших. Аз нямаше да съм девствена. Щях да си намеря някой, с когото да го направя. Не беше нужно да е специален човек, специалният не ме искаше, не ме обичаше, а никой не можеше да се сравнява с него. Така че бе нужно да е само някой приятен човек.
Щях да си намеря още приятели, сега, когато се нуждаех от повече хора в живота си, защото нямаше да мога да се връщам често в Лондон.
И най-важното - следващия път, когато видех Мал, нямаше да съм влюбена вече в него. Не бях сигурна как ще го направя, но знаех, че ако още искам да бъде в живота ми, ако искам приятелството ни да оцелее, някак трябва да го постигна. Или да крия любовта си така добре, сякаш никога не е съществувала.
Веднъж намерих бележка, написана от Лио. Не знам защо я е написал, но тя ме накара да седна шокирана на леглото му и да я чета отново и отново.
Имам двама башти. Единия е шпионин и живеи с мен. Другия не е умрял, не знам каде живеи. Мама обича двамата ми башти. Обича мен.
Лио
Сигурно я е написал преди време, защото вече пише много по-добре, но не можех да разбера откъде знае това. Той винаги е знаел, че Кийт не е „истинският“ му баща, макар че веднага реши да го нарича „татко“. Не знаех, че е мислил толкова кой е „истинският“ му баща. Не знаех, че има представа, че баща му не е мъртъв и че аз го обичам.
Не бях сигурна какво да правя. Лио никога не бе показвал никакъв интерес към баща си, никога не ме питаше за него. Но явно бе мислил за това.
Никога не бях искала да става така. Никога не съм планирала да расте, без да познава баща си. Когато бе заченат, той трябваше да има двама родители, които да го обичат и да се грижат за него. Аз, разбира се, нямаше да съм единият от тях: аз щях да бъда лелята, рождената майка, човекът, който им е помогнал да му дадат живот - но той трябваше да познава баща си.
А после аз станах негова майка, а той се чудеше за баща си. Той се е чудил за това, но никога нищо не каза. Може би защото бе решил, че пак ще се разплача. Може би защото не е бил сигурен дали ще му кажа. Ако ме беше попитал, не знам какво щях да отговоря. Не съм казвала на никого. Семейството ми подозира, но никой никога не ме попита, затова и никога не им казах.