Все пак, ако кажех на Лио за баща му, не можех да добавя:
- Можеш да отидеш и да го видиш, когато поискаш.
Не бях сигурна какво да правя, затова постъпих както винаги, когато не знаех какво да сторя - прибрах бележката там, където я бях намерила, и започнах да приготвям нещо за ядене.
Сега стоя на прага на стаята му и се питам дали е написал и други такива бележки.
Самолетът му кацна преди часове.
Добре, не бяха точно часове, но така ми се струваше. Всяка минута, в която чака на опашката за проверка, за да подпечатат паспорта му, докато багажът му (колко ли може да е взел, когато е момче, което винаги пътува с малко багаж?) се появи на лентата и го вземе, ми се струваше като цял час.
Вероятно бях така нетърпелива, защото не го бях виждала от осем месеца, три седмици и четири дни. Но това беше Мал. Мал. Моят най-любим човек на целия свят. Човекът, когото познавах от цяла вечност. Едва се удържах да не прескоча бариерата и да не хукна през двойните врати към залата за пристигащи, да проникна между двамата (въоръжени) охранители, като крещя името му. Представях си, че е изпуснал самолета. Той ми се обади преди два дни, за да се увери, че ще дойда да го посрещна на летището. Това трябваше да е голяма изненада за нашето семейство; те го очакваха след най-малко пет месеца, затова аз трябваше да го посрещна и после да отидем при майка му. Мал обаче не беше най-организираният човек на света, когато бяха замесени жени. Нямаше да се изненадам, ако е излязъл на бира предната нощ, запознал се е с някоя хубавица и е решил, че бъдещето му е в Австралия. А после след седмица и нещо ще се обади по телефона и ще ми каже, че е размислил и все пак няма да дойде.
Такъв беше моят приятел Мал, той се влюбваше със скоростта на желанието, после посвещаваше известно време на тази връзка, докато се увери, че няма да се получи, и си тръгне.
Последния път, когато го видях, беше пак на това летище, но тогава не можах да го видя добре, защото много плаках. Не мисля, че майка му плака толкова много. Тя, Виктория, Корди, мама и татко дискретно се сляга с тълпата, докато ние се сбогувахме. Той свали малката си раница и ме прегърна.
Моля те, спри да плачеш - прошепна в ухото ми.
Кимнах, сълзите още се стичаха по лицето ми въпреки усилията да ги задържа, и подсмъркнах силно, за да не се разсопо- ливя.
Ще разплачеш и мен - каза той.
Аз не бях съгласна с плана му да обикаля света. За кого се мислеше, за Кристофор Колумб? Капитан Кук? Капитан Кърк? Какво можеше да види там, което да го няма тук, в Лондон?
Какво толкова имаше по света? Красиви плажове, разкошно слънце, живот на открито, смайващи пейзажи и шансът да се преоткриеш - да, Австралия предлагаше всичко това, но все пак.
Двойните врати се отвориха и аз усетих как всички около мен се напрягат. Всички бяхме в едно и също положение — отчаяно очаквахме да видим едно лице. Сякаш по специална хореография, ние, група непознати, се устремихме напред, когато количка, натоварена с куфари, мина през вратата. Той беше висок, бял, към петдесетте, с прошарена коса. Всички около мен се отпуснаха разочаровани.
Най-лошото беше, че възнамерявахме да заминем заедно. Аз не исках да пътувам, но Мал ме убеди, че е точно това, от което се нуждая, за да натрупам малко житейски опит, преди да започна докторантурата си по психология.
Трябва да се грижиш за мама - каза той, като избърса сълзите ми.
Затова не можех да тръгна. Бях си спестила пари, но не можехме и двамата да заминем и да оставим майка му. Нямаше да е правилно. Това бе негова мечта, да види света, той бе този, който бе живял с майка си досега, за да се грижи за нея, той никога не бе имал шанс за приключение, да прави това, което правих аз в Оксфорд. Аз нямаше да се насладя така на пътуването като него, който никога не е имал свобода, независимост, не знаеше какво е да си млад. Съзнавах какво го тревожи, докато правехме планове, затова му казах, че искам да започна курса си тази година и тъй като щях да уча в Лондон, щях да държа под око леля Мер. Родителите ми щяха да се грижат за нея, те винаги го бяха правили, но аз щях да му съобщавам редовно какво се случва.
Обещаваш ли? — попита ме той.
Преглътнах огромна буца в гърлото си.
Обещавам.
Благодаря ти - въздъхна той и докосна лицето ми. Притисна устни в мократа ми буза и ме прегърна силно. Миришеше така, както си представях, че мирише любовта. Истинската любов. Той миришеше на нищо и на всичко. Като вдишвах аромата му, се усмихвах вътрешно. Той ми напомняше за всяко хубаво нещо, което някога ми се е случвало. Когато най-сетне тръгна, тъмните