Лио хуква към мен, прегръща ме през кръста, заравя лице
над корема ми, гушва ме за момент, после се отдръпва.
Липсваш ми, мамо - казва той, поглежда ме и се усмихва. - Много ми липсваш.
Посягам да го хвана, да го задържа до себе си, но докосвам само въздух, нищо. Лио е с мъжа, държи го за ръката. Те са толкова различни, но толкова подобни. Знам, че Лио ще е в безопасност с него. Но не мога да го пусна. Как бих могла?
Къде го водиш? - питам. — Той дори не е облечен. Къде го водиш?
Всичко е наред, мамо - казва Лио. - Искам да отида, готов съм. Казах ти, готов съм. Трябва да съм с тези дрехи.
Клатя глава. Не. Не е готов. Как така малкото ми момченце ще е готово да ходи някъде без мен? Как? Той не е готов. Не е готов.
Идвам с теб.
Лио се усмихва, вдига ръка и ми маха.
Чао, мамо, чао.
-Не...
Очите ми се отварят рязко и аз застивам - объркана и стъписана - за миг, докато умът ми трескаво се опитва да осъзнае къде съм, да си спомни. В стаята е тъмно; през хоризонталните щори се промъкват ивици оранжева светлина от улицата и бяло сияние от коридора, през квадратите на стъклото на вратата. Заспала съм, но не съм си легнала. Очите ми оглеждат стаята, откриват много непознати ъгли и форми.
Тогава го чувам, пиукането. Ритмично пиукане някъде отзад ми напомня къде съм и очите ми веднага се извръщат към леглото.
Той е още тук. Тук е. Още е в леглото. Сядам напред в стола и ахвам, когато всеки мускул и сухожилие на гърба и шията ми изпищяват от болка. Прогонвам я и се опитвам да видя дали има някаква промяна, дали Лио е помръднал в съня си.
Той още лежи по гръб, очите му са затворени, още е в света, в който пребивава сега. Светът между: не е буден, не е и от другата страна. Накланям се още към него, за да го огледам по-добре. Сънят беше така жив. Той беше жизнен. Вървеше, говореше. Сигурно това трябва да се предаде и някак тук и сега? Нали?
Очите му са леко затворени. Устните са меки и отворени. Чертите му са гладки и безизразни, но не както спи обикновено. Мога да си спомня с подробности израженията му, когато спи, мускулчета се движат и потрепват, докато преживява вълненията на съня така, както и когато е буден. Този сън сега не е типичен за него: той рядко е мирен задълго, все нещо се случва и той се оживява или говори, или иска нещо, или тича наоколо. Никога не остава неподвижен.
— Всичко е наред, мамо. Искам да отида. — Този път той хвана ръката на мъжа. В съня, този път, той наистина си отиваше.
Очите ми се вдигат над леглото към Кийт; мускулестото му високо тяло е изтегнато на стола от другата страна, бръснатата му глава се е килнала настрани над рамото му, докато спи, все още е
с полицейската униформа. Очевидно е дошъл направо от смяната си и ме е заварил заспала, защото не съм го усетила кога е влязъл. Обикновено съм будна, когато идва и ме пита как е минал денят, преди да се прибера, но днес съм спала дълбоко. Имам смътен спомен за устните му на челото ми, за пръстите му на бузата ми. Не съм го осъзнала, но съм го усетила.
Обръщам се пак към Лио, чудя се дали знае, че сме тук постоянно. Един от нас винаги седи до леглото му, гледа, чака. Чака.
Дали звуците от машините достигат до него? Ами поздравите, разговорите, книгите, който чета, пожеланията за лека нощ? Дали знае, че е четвъртък? Вторият му четвъртък тук? Дали всички тези малки частици от реалността ни се промъкват през пукнатините на неговия сън и го карат да осъзнава света около него? Или е напълно изключен от всичко? Скрит. Отстранен. Някъде отделен. Не мога да понеса, ако е така. Ако е съвсем сам и не знае, че съм тук и го чакам да се завърне.
- Готов съм, мамо. Искам да отида.
Търкам с пръсти очите си, отстранявам кристалчетата от миглите, опитвам се да ги масажирам, за да събудя лицето си.
Готов съм да отида.
След тринайсет такива дни би трябвало тялото ми вече да е свикнало да седи на този стол с часове; не би трябвало да е така изтръпнало и сковано, не би трябвало да протестира с продължителна болка всеки път, когато се опитвам да се раздвижа. Ставам, отивам до леглото и инстинктивно не обръщам внимание на системите и електродите, които го свързват с машините, а се взирам в момчето си. Моето момче. Той беше причината да отварям очи и да ставам от леглото всеки ден през последните седем години; дори когато не исках, пак го правех. Светът ми започна да се върти около него от момента, в който се роди, а сега е застинал.
Галя челото му с върха на пръстите си, нежно, за да не го безпокоя. Дори сега инстинктът ме кара да бъда нежна, за да не го безпокоя. Макар че точно това искам - да го събудя.
Главата му е остригана и черната коса отново никне. Те го направиха, преди осем дни остригаха и обръснаха красивите му гъсти черни къдрици. Кожата му с цвят на мока и карамел е гладка по главата, освен на мястото в долната част на черепа. Там го про-