тъмните му кафяви очи блестяха. Аз запазих образа му в ума си. Висок, слаб, но не кльощав, с дълги мускули. Той бе подстригал меденорусите си къдрици късо и сега изглеждаше по- възрастен. Големите му ръце с дълги дебели пръсти. Овалното лице с леко дълъг нос. Големите поразителни очи. Не се беше избръснал, въпреки че майка му му каза да го направи.
Докосването му ми напомняше какво е да си в безопасност, да знаеш, че въпреки всичко има някой, на когото можеш да разчиташ. Винаги. Притиснах глава към гърдите му и се вслушах в сърцето му. Познавах този ритъм, този пулс, по-добре от всяко друго сърце. Бях го чувала толкова често, колкото и моето. Той щеше да ме поддържа през петнайсетте месеца, в които нямаше да го има: дванайсет в Австралия, докато му изтече визата, и после три на път към дома.
Трябва да тръгвам - каза той. Гласът му. Слушах гласа му. Почти бях забравила да запомня добре и него. Прегърнах го по-силно.
За бога, Нови, какво се опитваш да направиш, да ми строшиш ребро? - ахна той.
Да, ако така ще те спра - казах аз.
Ще се върна, преди да се усетиш — отвърна той. - Дори няма да започна да ти липсвам. - Звучеше така небрежно, че почти му повярвах, докато не отстъпи и не видях, че очите му пак блестят от сълзи.
Вдигна ръка, помаха на семейството си и се обърна към мен. Видях как лицето му потрепери и после видях как се опитва да се овладее; вдигна палец и показалец, стисна основата на носа си и сведе глава.
До скоро - каза ми и взе раницата си. - Ще се видим много скоро. - Тръгна и аз се сгърчих вътрешно. Това беше. Той си отиваше от живота ми и ми каза само „До скоро“.
След две крачки се обърна, лицето му се озари, когато ми се усмихна. Аз също се усмихнах, преди той да се озове пак пред мен, награби ме в мечешка прегръдка, вдигна ме и ме остави. После ме целуна по устата. За първи път. Целуна ме по устата. Меките му чувствени устни покриха моите, движеха се върху тях, езикът му влезе в устата ми. Като че ли продължи цяла вечност. Това усещане за летене, че се носиш в друго селение с човека, когото обичаш повече от всичко. Ние бяхме приятели, най-добри
приятели, и всички винаги питаха дали няма нещо повече между нас, но нямаше. Онова се случи преди четири години, аз бях успяла да крия чувствата си. И все пак той ме целуваше по устата насред лондонско летище, пред семейството ни. Откъсна се. Твърде рано. Колко години бях искала това да се случи? Но знаех, след онзи уикенд, когато ми каза, че не би могъл да ме обича, че това никога няма да стане.
Е, сега се опитай да им обясниш - кимна той към семейството ни, - че сме само приятели и ти не си изплакваш сърцето, защото любовта на живота ти те на пуска.
Ах, ти... - започнах, когато разбрах какво е направил и защо го е направил. Сега всички щяха да си помислят, че... - Ти...
Чао, Нова - каза ми той с широка усмивка (една от онези, които пазех в сърцето си сред всички негови образи), - и късмет с обясненията. - После се отдалечи.
Още и още хора се изливаха от залата за пристигащи. Шумът на летището ставаше оглушителен: хората пищяха, плачеха, когато се срещаха отново; говореха високо и развълнувано, докато се опитваха да обяснят всичко случило се по време на раздялата им. Да наваксат всичко в първите секунди. Аз гледах как двойки се прегръщаха, как се притискат един към друг, целуват се и плачат, повтарят колко са си липсвали. Виждах роднини, които живееха на хиляди мили един от друг, да се прегръщат и да си обещават, че вече няма да се разделят за толкова дълго. Забелязах приятели, които подскачаха от вълнение.
И тогава видях него. Той излезе през двойните врати - с огромна черна раница с много джобове на гърба. Косата му беше дълга и рошава, лицето още бе с набола брада. Той изглеждаше по-едър от последния път. Въпреки тена беше посивял от умората на дългото пътуване, под очите му имаше сенки. Дрехите му - дълги шорти и розова тениска под бяла риза - бяха смачкани.
Мал. Мая.
Той ме видя и тръгна бързо към бариерата; аз започнах да се блъскам към края й, като разгонвах хората като мухи. Той свали раницата си и се наведе с отворени ръце, когато скочих към него. Олимпийски скок. Щяха да ми дадат десет точки. Хвана ме и аз увих крака на кръста му, ръцете ми бяха на врата му.
Макар че не бях слаба като вейка, той бе достатъчно силен, за да ме държи. Достатъчно силен, за да ме държи, докато сетивата ми се нагласят отново към него. Миришеше на слънце и на приключения; беше солиден и силен; ухото ми се притискаше към шията му и сърцето му бумтеше силно, точно както го помнех.