Всеки път беше бързо, трескаво и неочаквано силно, с някакво смътно усещане за отчуждение след това. Ако не знаех, че не е така, щях да си помисля, че има връзка или е решил да има връзка и това е секс от вина.
Но не, нямаше. Знаех го сега. Сега, когато вече е твърде късно, знаех, че никога не би го направил.
Теренът започва да се издига под краката ми и аз усещам, че дробовете ми се напрягат, сърцето ми също бие по-бързо, кръвта
шурва по вените ми. Обичам това. Натрупването, устремяването към екстаза.
Не бива всъщност да се оплаквам, че Мал ме искаше толкова. Понякога като че ли с месеци не се сеща, че съм жена, камо ли жена, която би трябвало да го възбужда. И тези пъти никога не съвпадат с периодите, в които на мен не ми се прави секс, и аз трябва или да си затварям очите, или да му намирам извинения
Не че би имал нищо против, ако кажа: „Мал, в момента не съм в настроение, може ли просто да спя?“ Той би го оценил. Би означавало, че съм честна. Той не би се чудил дали това не е някакъв симптом. Сигурно не му се доверявам, защото не мога да понасям начина, по който ще се променя. Леко, но осезаемо, ако трябва да съм абсолютно честна.
Начинът, по който започва да се взира в аптечката, да търси доказателство, изчезнали бръснарски ножчета, обезболяващи, и после да се появява, за да ме вземе от работа и да говори с лекаря ми зад гърба ми. Наистина, малко да се отпуснеш, и съпругът ти се държи, сякаш си някаква откачалка. Когато всъщност, като всички други жени, просто си в лошо настроение. Аз съм просто в лошо настроение.
Бях такова дете.
После такава тийнейджърка.
И сега съм такава жена.
Не е кой знае какво, ако питате мен. Но ако питате съпруга ми, е ГОЛЯМ проблем.
Тъкмо стигам до върха на хълма и усещам как от мен се излива пот, точно както обичам. Чувствам се пречистена, укротена и пречистена. Всичко лошо се е изляло с потта след една хубава тренировка.
Започвам да ускорявам за последните няколкостотин метра.
Може би той се чувства виновен заради петък вечер. Задето ме издаде - издаде и двама ни - пред всичките ни приятели. Оттогава не отговарям на обажданията им и на имейли. Притеснявам се, че Каръл или Рут могат да се появят на работата ми. Или пък, както за мен тренировката е пречистваща, той разпуска чрез секса, защото и той може да мисли само за тях.
Няколко часа търсих в интернет. Открих малко информация. Тя не е използвала доктората си, за да стане практикуващ клини-
чен психолог, както възнамеряваше, а е отворила някакво „психо“ кафене — където ти пречистват аурата или правят нещо подобно чрез кафето ти - близо до Брайтън. Но няма нейни снимки. И най-важното, няма негови снимки.
Когато излизам от душа, увита с кърпа, със залепнала около лицето коса, онези жени са в съблекалнята.
Сърцето ми прескача удар и аз се колебая на прага за миг, чудя се дали да не се обърна и да избягам, преди да са ме видели.
Брюнетката вдига очи от розово-бялата маратонка, която завързва, и ме вижда - пребледнява като предишния път. Ако си тръгна сега, ще изглеждам страхливка, сякаш съм направила нещо лошо. И къде да отида? Пак при душовете и да се спотайвам там, че другите жени да си помислят, че ги гледам? И така да накарам още хора да говорят за мен?
Фокусирам се върху отсрещната стена и влизам, тръгвам право към шкафчето си. Набирам кода и го отварям, оставям го отворено, за да си осигуря малко усамотение, докато обувам бельото си. После закопчавам сутиена.
Знам, че са още тук, вероятно ме гледат, опитват се да намерят още неща, които да включат в списъка с недостатъците ми. Чувам ги как си шепнат, усещам ги как се сбутват. След около три секунди ще се обърна и ще им заявя, ако имат да ми казват нещо, да го направят в лицето ми.
Много съжаляваме - казва едната. - За миналия петък, много съжаляваме.
Обличам хипстърската си джинсова пола и я закопчавам, преструвам се, че не съм ги чула.
Не искахме да ни чуеш - казва другата, докато обличам блузата си. Обикновено бих си изсушила косата поне с кърпата, но трябва да изляза възможно най-бързо.
Просто завиждахме - казва първата.
Да, ти се справяш страхотно, а ние не можем да свалим и килограм - казва другата.
Наистина много съжаляваме.
Обличам якето си, вадя чантата от шкафчето и пускам маратонките на земята, пъхам крака в тях, без да обувам чорапи. Дори не ги дърпам отзад, обувам ги като тежки чехли.
Във вените ми кипи гняв, чист, неподправен гняв. И какво да им кажа сега, че всичко е наред? Да се съглася с тях? Да се опитам