да ги накарам да се почувстват по-добре, като им кажа, че няма значение? Че напълно ги разбирам?
Как тяхното лошо поведение стана мой проблем? Поне хората, които пишеха по стените на тоалетните, че съм „курва“ и „откачена“, не очакваха да им прощавам за това.
Затръшвам вратата на шкафчето си с такава сила, че цялата редица шкафчета се олюлява силно, заплашва да падне. Обръщам се и се изправям пред тях, стоя застинала за секунда, взирам се в тях. И двете се свиват леко. Ноздрите ми вероятно потрепват, очите ми са присвити и яростни.
Подпетените маратонки ми убиват, докато излизам от съблекалнята. След секунди се връщам и заставам пред двете жени.
- Това, че нечий съпруг изглежда добре, не го прави съвършен - казвам им. - Това, че си слаба, не означава, че бракът ти е идеален. Само защото той изглежда добре, не означава, че няма всякакви други недостатъци.
Бях облечена в черно.
Бях облечена с черна дизайнерска рокля, която открих в един от благотворителните магазини в централен Лондон, където всички знаменитости оставят старите си дрехи. Тази беше от миналия сезон, но знаех, че мога да я облека, ако я нося с иронична небрежност: с вдигната на рошав кок коса, с ниски обувки, така щеше да изглежда, че имам по-модерни дрехи, но съм достатъчно модерна, за да нося каквото искам, когато искам и да знам, че пак изглеждам добре. Когато я купих, не ядох цяла седмица, но трябваше да я имам. Храната не можеше да си съперничи с модата. Когато нещо ми харесваше, трябваше да го имам, без значение какво ще пожертвам за него. Ставаше дума просто за самочувствие: ако изглеждах добре, щях да се чувствам добре. Понякога да изглеждам добре, да съм добре издокарана външно, бе единственият начин да се събера вътрешно. Някои жени изпълват тази дупка в себе си с храна, с работа, с алкохол, хапчета, безразборен секс - аз знаех, че това ме държи „цяла“. Да тичам всяка сутрин, да се гримирам добре, да нося дрехи, които ми оти- ват - да изглеждам добре, означава да се чувствам добре.
Бях сама в бара от десет минути, чаках две колежки от фирмата да се появят. Пак си погледнах часовника и потиснах
въздишка — 8:25. Бяхме се разбрали да се видим в този готин бар точно зад Мраморната арка в седем и половина и аз дойдох малко след осем, защото знаех, че те винаги закъсняват, както е модерно — всички закъснявахме. Този път обаче надминавахме себе си. Някои от съдружниците в голямата адвокатска фирма, в която работехме, имаха мобилни телефони. Телефони, които носиш в чантата си или в куфарчето си, за да можеш да звъниш на хората и да ги питаш къде са, ако закъсняват, или да им кажеш, че ти ще закъснееш. Но никой от нас не беше толкова богат. Ние трябваше да си уреждаме срещи и да ги спазваме, или да използваме уличните телефони.
Вместо да седя сама в сепаре, аз стоях до бара с коктейл и наблюдавах другите хора. Беше спокойно и почти празно за това време в петък вечер. Може би Кандис, която четеше с религиозно настървение всички клюкарски колонки, бе разбрала погрешно и това не беше най-модерният бар все пак. Тук нямаше толкова много мъже, нито пък имаше жени, които мъжете биха се опитали да вкарат в леглото си. Скапани след работа хора седяха в две сепарета, но никой не изглеждаше интригуващ. Обърнах се към бара и насочих пак вниманието си към коктейла. Можех да си позволя само още един, затова не бързах да пия този, а разбърквах със сламката леда с отработеното движение на човек, който не печели много. Аз умеех да стоя на едно питие цяла вечер в седмицата преди заплата.
Вдигнах очи от чашата си и той беше там. Стоеше до мен, появил се изневиделица.
Здравей - каза ми. Не го бях видяла в бара - щях да го забележа. Сигурно малцина не биха го забелязали. Той беше висок, с тъмноруса коса, която се спускаше на момчешки къдрици. Имаше силна челюст и изваяно тяло. Беше със син пуловер с остро деколте и торбести кафяви панталони. На китката си имаше часовник. Просто облечен, но смайващо разкошен.
Усмихнах му се, защото бях останала без думи. Той ми говореше нещо. Този бог ми говореше нещо. Мъжете често ме сваляха, но не бяха... не бяха като него. Той беше извън моята лига, със сигурност. Със сигурност.
Видях те да влизаш тук точно когато аз си тръгвах, и ре- % ших, че ако стигна до станцията на метрото на Оксфорд Съркъс и още мисля за теб, ще се върна и ще кажа „здрасти“.
Умът ми направи мислена калкулация: с тези крака ще му отнеме десет, петнайсет минути да стигне до станцията на метрото на Оксфорд Съркъс, и толкова обратно, което означаваше, че мисли за мен от половин час. Половин час. Ако беше вярно, нали? Всички романтични истории, които бях гледала или чела, бяха верни, нали: някъде съществува идеалният човек за теб, без ти да подозираш. Той е мислил за мен половин час, и то само след като ме е зърнал за миг. Такива неща никога не ми се случваха. А и той беше... разкошен.