Не, не са ласкателства, това е твърде сложно за мен. Просто съм искрен.
Изчервих се още повече, усещах как пламтя под грима.
Добре, Стеф. Сега трябва да вървя. Ще ти се обадя утре, или е твърде скоро?
Не, няма да е твърде скоро.
Ще се видим - каза той с усмивка, но не помръдна от мястото си.
Да, ще се видим.
Може да си забелязала, че още стоя тук - рече той. - Май ми е трудно да се откъсна от теб.
Наистина искам да вдигна телефона, когато се обадиш - казах аз. - Но няма да го направя, ако започнеш да ръсиш подобни реплики. Не забравяй какво е казала приятелката ти.
Очите му се задържаха на устните ми.
Да е лесно и просто, да. Чао, Стеф.
Чао, Мал.
Кандис и Лиз се спуснаха към мен още щом той излезе от бара.
О, Господи! - изписка Кандис. - Кой беше той?
Гледах го как ми маха и му махнах в отговор, преди да изчезне.
О, никой - казах, още се взирах във вратата, - Просто мъжът, за когото ще се омъжа.
И знаете ли какво? Не всеки ходи на фитнес, за да отслабне и да стане като супермодел. Някои хора имат нужда да идват във фитнеса, защото това ги поддържа живи и цели. Тук, в главата. Където е най-важно.
Той опозна тялото ми.
Всяка бенчица, всяка пора, всяка гънка, всяка издутина. Всичко съвършено и несъвършено. През последните няколко часа той ме изучава с пръсти, с устни, с език, с очи, с тялото си.
Вината бях срамежлива с нов мъж. Страхувах се как ще реагира, какво ще си помисли, когато си сваля дрехите. Светлината бе достатъчно слаба, но не можеше да ме скрие напълно.
Мал ме съблече като бавно целуваше всяка част от мен, всеки сантиметър разкрита кожа, изследваше ме. Сякаш продължи с часове. Часове, в които се наслаждавах на вниманието му, докато вече не можех да дишам от желание. Той ме целуваше цялата, когато вече бях гола. Докосваше ме навсякъде. Любеше ме първо с очи, после с пръсти и накрая с тялото си.
Това бе любене, не секс, не чукане. То изразяваше какво чувствам към него. Макар че бяха минали само два месеца от първата ни среща. Бяхме се разбрали, без да го изричаме, да изчакаме досега, и вече знаех, че го обичам. Той беше мой завинаги. Знаех го, когато го срещнах в бара, и го знаех при всяка среща. Знаех го и сега, когато се свих като щастливо и доволно кученце в ръцете му.
Нямаше значение, че бяхме на стар, буцест, неудобен фу- тон, който някой ми беше дал, когато се преместих в това студио. Нито, че кранът на мивката не спираше да капе и миризмата на мухъл от ъглите на стаята се бе засилила заради дъжда. Нищо от това нямаше значение. Ние бяхме заедно. И той ме обичаше. Не беше го казал, но след последните няколко часа го знаех.
Искам да ти кажа нещо - прошепна той, докато галеше косата ми.
Не отговорих. За миг си помислих дали да не се престоря на заспала, за да не ми каже нищо и да не може да промени тази нощ. Дори да беше „обичам те“, което отчаяно исках да чуя (за мой голям срам), не исках да отнеме нещо от това. Исках, нуждаех се от много балончета съвършени спомени. Те бяха важни.
Когато нещата се объркат — не че с Мал щяха да се объркат, а в живота по принцип, — исках да имам възможно най-много спомени, за които да се вкопча. Да сияят като маяци в ума ми, за да мога да открия пак пътя към щастието. Исках да имам този спомен за любенето. Исках да имам отделен спомен как ми казва, че ме обича. Исках да ги подредя в паметта си до спомена за първата ни среща. До спомена за първото му обаждане. До спомена за първата целувка. До спомена за първите студени рибени пръстчета, които изядохме, и топлата джинджифилова бира в Хайд Парк. Споменът как хваща ръката ми, докато вървим по улицата и показва на целия свят, че сме заедно. Всички тези спомени блещукаха като малки диаманти в съкровищницата на ума ми. Не исках да ги съсипвам с онова, което щеше да каже, каквото и да беше то.
Нова не може да повярва, че още не съм ти казал?
Пак тя. Ако не беше тя, той нямаше да излезе онази вечер и да ме срещне, затова винаги ще съм й благодарна, но все пак защо трябва да говори за нея точно сега? Той говори за нея притеснително често, защо трябва тя да нахлува и в този момент? Размърдах се в прегръдките му, за да видя лицето му. Проследих с показалец подутите от целувки устни, които бяха пълни и червени като презрели ягоди. Опитах се да запечатам устата му, защото това ми напомни защо трябва да заспиш, след като си се любил. За да не можеш да говориш и да съсипеш нещата.
Той хвана нежно ръката ми, целуна пръстите ми и ги сложи върху сърцето си. Искаше да говори.
Става дума за името ми.
Не се казваш Мал Уокън? - попитах, объркана и леко изплашена.
И да, и не.
О, Господи! - изстенах тихо. - Сега сигурно ще ми кажеш, че преди си бил жена и са те наричали Натали? Защото ако е така, по-добре да продължа да живея в неведение. Операцията е съвсем успешна, не забелязах никакви белези, всички части работят, нека се преструваме, че си роден мъж и аз ще умра като щастлива, нетравматизирана жена.