Искам да ти разкажа една история - казах му. - Истинска история. История за мен. Когато приключа, надявам се ще разбереш защо е трябвало да ти я разкажа и защо се радвам, че и ти
ми казваш това. - Звучах драматично, но не нарочно. Също като Мал не бях свикнала да казвам това на никого, затова сега ми се струваше драматично. Хората ме виждаха, правеха си заключения, клюкарстваха за мен. Рядко ме питаха нещо и аз никога не казвах нищо.
В края на историята ми, там, където трябваше да е щастливият финал, той ме целуна. Целуна ме и ми даде едно обещание.
Всички даваме обещания. И мисля, че всички вярваме, че ще ги спазим. Мал искаше да спази това, но тогава още не осъзнаваше - и двамата не осъзнавахме - каква цена ще плати за него.
Така че е много хубаво, че вие двете се извинявате и обяснявате защо сте го направили, но следващия път, преди да кажете нещо за някого, може би ще се сетите, че не знаете всичко за него. И дори животът му да изглежда идеален, може всъщност ·да е крехък, тъжен и изпълнен с безброй проблеми. И освен това може да се замислите как бихте се чувствали вие, ако този човек стои точно зад вас, докато го разкъсвате на парчета. Да, точно така, как бихте се чувствали вие, защото е очевидно, че на вас не ви пука как биха се чувствали другите.
Поглеждам изпепеляващо двете шокирани жени и излизам пак от съблекалнята. Качвам се в колата си и пъхам ключа в стартера, но не го завъртам. Не тръгвам.
Взирам се през предното стъкло. Не само че непременно трябва да си намеря друг фитнес, но и отчаяно трябва да си намеря нов живот.
Искам делфин.
-Добре - каза мама.
И къде ще го сложиш? - попита татко.
В банята - каза той на татко. И се обърна към мама, защото татко беше „ по-труден “ от мама. - Наистина имам нужда от делфин.
-Добре — каза мама.
Какво означава това „ добре “? - попита татко.
-Ами какво означава по принцип? - попита го тя.
Ще му вземеш делфин?
-Ако има нужда, защо не?
Наистина ли мога да имам делфин? Истински делфин?
-Да.
Той се усмихна на мама. Тя беше най-добрата мама на целия свят.
— Кога? — попита я. - Кога ще мога да имам делфин?
— Ами ще трябва да спестявам известно време за него. Сигурно са много скъпи, защото една златна рибка струва към два паунда и половина, а делфините са много по-големи, така че ще са много по-скъпи. И те ядат повече. И ще им трябва голяма вана или пък направо друга вана, защото и ние трябва да се къпем, нали? Но ако имаш нужда от делфин, аз искам да ти купя. А ни трябват и пари за храна, дрехи и сметките. Така че ще се наложи да не ходим на почивки известно време и може би да не купуваме повече компютърни игри, ще спестяваме за делфин. Как ти звучи това?
Лио се усмихна и кимна. Той наистина искаше да има делфин.
Добре, сега е малко късно, но утре ще се обадя и ще
отменя онова пътуване до Португалия, което планирахме. Жалко, че няма да видим всичко интересно там, но делфинът е по-важен. ^
Няма да идем в Португалия? - попита Лио. Те щяха да се качват на самолет и други такива неща. И той искаше да покаже на Ричард, Дейвид и Мартин снимките, които мама каза, че ще му направи в самолета. Те не се бяха качвали на самолет. А и тя му беше показала снимки на бялата къща там и на плувния басейн. Той щеше да плува в него.
— Опасявам се, че не, скъпи. Спестяваме за делфин, забрави ли?
— Но аз искам да отида там.
Съжалявам. Не можем да имаме и двете. А сега бъди голямо момче, защото ще трябва да вземеш важно решение. Или купуваме делфин, или отиваме на ваканция. Защо не се качиш горе да помислиш кое искаш повече? За мен няма значение.
-Добре — каза той и се върна в стаята си, при книжката за оцветяване с делфини. Ех, ако му позволяха да си има делфин, той след това щеше да иска акула.
Това понякога наистина не беше честно.
Лио, 5 години и 6 месеца
9.
Няма промяна. Още шест дни и няма никаква промяна.
Трябва да кажа на близките си днес. Знам, че в мига, в който го направя, те ще се озоват тук, цял конвой Кума лиси и един Уокън, преди да съм затворила телефона. Надявах се, че нещата ще се оправят и ще мога да им кажа всичко, когато Лио се събуди, но не стана така. Все още. Още не се е случило. А да въвлека още хора в това означава да приема малко поражение. Признавам, че се случва нещо, с което само двамата с Кийт не можем да се справим, че имаме нужда от помощ.
Кафенето вече е тъмно, когато влизам и бързам да изключа алармата - тя писука като обратно броене преди Армагедон, - преди да запищи и половината полиция в Източен Съсекс да се спусне насам. Вече се е случвало. Преди година с Лио дойдохме да вземем една от гигантските торти, които бях изпекла за след вечеря, и по някаква причина три пъти въведох погрешен код. Преди да се усетим, навън заблестяха полицейски светлини и се появи цял взвод полицаи, готови да се разправят с престъпника, осмелил се да нахлуе в нашето малко кафене. С Лио бяхме ужасени от бързата реакция и от броя на полицаите, и макар че той си мислеше, че се притиска в мен за защита, аз също го притисках към себе си, за да го предпазя и да се справя с ужаса си. Кийт беше на смяна тогава и дойде с тях. Очевидно беше много зарадван, че жена му е показала такава изумителна глупост да въведе погрешно кода на алармата пред всичките му колеги. Представях си ги как се смеят, чувах и коментарите - „Ако е ясновидско кафе, как така не знае кода?“ - чак до участъка. Лио реши, че всичко това е готино, но после не ни се ядеше торта. Отидохме до Кемп Таун в Брайтън и взех сладолед от супермаркета, който работеше до късно. След това, когато се обадих на Ейми да й кажа, че съм променила кода, тя рече, че вече го е направила този ден, защото Кийт й се обадил да й напомни, че от доста време не сме го променяли. И наистина ли не ми била казала? И той ли не ми е казал? А Кийт наистина ли не ми е казал, че съм късметлийка, че не са ме глобили за фалшивата тревога, наистина ли?