Ако не ги познавах по-добре, щях да си помисля, че са ми направили номер, но Кийт нямаше чувство за хумор за такива
неща, а Ейми не беше човек, на когото ще му хрумне подобна шега.
След като дезактивирам алармата, оставям чантата си в малкия килер, който наричаме офис. Ключовете ми изтракват силно в мрака, звукът отеква в основното помещение, където има щанд и кафе машина.
За миг съм ослепена, когато пускам лампите в кухнята и светлината отскача от метала и белите повърхности. Навивам ръкави, вадя бялата си шапка и я слагам на главата си, преди да взема и престилката, която виси на кука до вратата. Отивам до голямата метална мивка и си мия ръцете.
Докато Кийт е при Лио, аз ще направя малко кексчета и бисквити, за да не трябва Ейми да поръчва още няколко дни. Горката Ейми, върти „Старстрък“, моето кафене, съвсем сама вече повече от две седмици и не е казала и дума. Тя никога не споменава колко е изморена, че вече привършват запасите, че има нужда от още пари, за да зареди. Държи се както винаги, за да не ме тревожи.
Седях в дъното на кафене с Лио.
- Малко паяче пълзи по капчука - пеех му. Големите му тъмни очи се взираха в мен с интерес, ококорени, когато се наведох над него, събрах пръсти и закърших китки. Устата му се изви в усмивка.
Той беше само на три месеца и не бях сигурна дали разбира нещо, но като че ли харесваше тази песен и „Скачаме, скачаме из градината като меченце“ повече от другите, които му пеех. Устата му се изви в ъгълчетата и той щеше да се засмее със смеха, който кара стомахът на една майка да подскочи. Бях късметлийка и го знаех. Синът ми беше ангел, новородено чудо. Спеше, когато го сложа да спи, пиеше си млякото, реагираше, когато си играех с него. Бях виждала толкова много майки съсипани от изтощение и липса на подкрепа и знаех, че аз съм благословена. Знаех също и че няма да трае дълго. Той всеки момент можеше да реши, че ми се е разминавало твърде дълго и трябва да премина през огъня на майчинството, за да бъда покръстена. Понякога се чудех дали се държи така, защото някак разбира, че може да има само един непослушен в нашите отношения и тази роля понастоящем се пада на мен. Нощем лежах будна и се тревожех за бъдещето, плачех, за-
щото се чувствах толкова сама. Беше ми трудно да ям, защото бях толкова нещастна, и буквално се насилвах да преглъщам храната, защото кърмех. Копнеех повече от всичко да бъда прегърната и поглезена. Копнеех някой да ме вдигне от количката на този живот и да ме полюлее.
Бях избрала маса в дъното на кафенето, което бе недалече от дома ни, в район на Хоув, наречен Поетс Корнър - тук всички улици носеха имената на поети; аз живеех на Росети Роуд, което бе на десет минути пеша от брега. За млад човек като мен беше невероятен късмет да има имот тук. Бях дала всичките си спестявания за апартамента във Форест Хил в началото на двайсетте си години, когато хората дори не помисляха да минат през този район, и той ми осигури огромна сума пари, когато го продадох два месеца преди Лио да се роди. Внезапно Форест Хил бе станал мястото, където живееха онези, които не можеха да си позволят да живеят в свръх скъпия Дълуич. Успях да си купя къща с три спални и градина на Росети Роуд с парите от апартамента и дори ми останаха малко.
Докато седях в кафенето и си играех с Лио, аз си мислех, че имам нужда от работа. Не бях работила много месеци и спестяванията ми се топяха опасно бързо. Можехме да живеем удобно поне още година, но след това нямаше да имаме нищо. И нищо заделено за бъдещето. Мислех си да продължа с първоначалната си кариера на клиничен психолог. Но вероятно щях да се чувствам като измамница. Как бих могла да изслушвам другите хора, да им помагам и съветвам, когато моят живот беше такава бъркотия? Аз бях истински пример как НЕ БИВА да се правят нещата. Но пък може би точно такъв човек би видял накъде си се запътил и би могъл да ти помогне?