Не ми харесваше обаче мисълта да бъда надзиравана и да разкривам тайните си на друг.
Единственото нещо, за което бях квалифицирана, бе да бъда сервитьорка или управител на ресторант. А това означаваше необичайно работно време, което трябваше да съобразявам с Лио. Може би мама няма да има нищо против да остава при него по няколко дни в седмицата - помислих си. После осъзнах колко глупава е тази мисъл: тя щеше да се качи на следващия влак, готова да се пренесе у нас завинаги. Тя, татко, Корди и леля Мер се опитваха да ме накарат да се върна в Лондон.
— Сигурно не търсите работа? - попита ме високата жена с черна, права, дълга до кръста коса, която ми сервира кафето.
Примигнах насреща й. Да не съм мислила на глас? Тя се извисяваше над мен като красива богиня. Имаше чиста кремава кожа, тъмнокафяви, леко скосени очи и малка съвършена уста. Носеше блузка, която разкриваше корема й, и тесни избелели джинси с голям колан с катарама, на която пишеше „Дива“ - името на кафенето. Около пъпа й имаше сложна татуировка с готически елементи и нещо като японски йероглифи.
Е? - попита тя. - Търсите ли работа? - Прибра косата зад ухото си и разкри цяла редица малки обици.
Не - отвърнах. Това място никога не беше пълно и кафето, кейкът и бисквитите не бяха на ниво. Идвах тук само защото е близо до дома ми - единственото кафене в Поетс Корнър - и богинята винаги изглеждаше доволна да ни види и дори гукаше на Лио, сякаш е най-красивото бебе на света. Ако работех тук, нямаше да имам какво да правя и вероятно щях да напусна след няколко седмици. Имах нужда от стабилност.
Можете да носите бебето си на работа - каза ми тя. - Той ще си седи отзад, ще сложим бейбифон и когато няма хора, ще го взимате тук. - Тя огледа празното кафене, после погледна към мен. - Ще е тук през повечето време.
Благодаря ви за предложението, но не.
Тя въздъхна и подъвка долната си устна.
Е, добре.
— Защо ми предложихте работа? - попитах. Един-два пъти бях разчиствала чиниите от някоя маса, за да мога да седна, когато тя, като никога, изглеждаше заета. Събирах ги и ги носех на плота. Може би това й е показало, че съм била сервитьорка, но все пак да ми предлага работа.
Добре - каза тя и дръпна един стол срещу мен. Погледнах към Лио в столчето, беше свил устни и очите му се затваряха. Щеше да заспи. Дръпнах одеялото до брадичката му и го погалих по коремчето. - Сигурно ще ви прозвучи съвсем откачено, но сънувах един сън с вас. И вие работехте тук.
Наистина звучеше откачено. Така откачено, както аз звучах на хората през повечето време. Когато им разказвах за сънища и предчувствия.
Тя се облегна назад и скръсти триумфално ръце, сякаш моето мълчание бе потвърдило, че тя наистина звучи откачено, когато всъщност не бях казала нищо, защото имах чувството, че ще продължи да говори.
Винаги вярвам на такива неща. На предчувствия за хора. Сънища. Например у вас усещам много силна връзка с Шекспир.
Повечето хора имат силна връзка с Шекспир - отвърнах аз. Бях виждала много ясновидци през годините и нито един не ми бе казал такова нещо. - Тъй като всички сме учили поне една негова пиеса в училище.
Не, не е заради това. При вас е много силна. Нещо като безкрайна любов, но няма нищо общо с Ромео и Жулиета. Това би било твърде очевидно. Връзката е много силна. Има я и при детето. - Тя се вгледа в пространството за миг. - Не съм много добра в разчитането на тези предчувствия, трябва да призная. Затова не мога да изкарвам пари с тях. Приятелките ми често ми казват да започна да взимам пари, да се издържам с това, но ако сбъркам при някого? Как ще живея тогава? Дванайсет! - Тя ме посочи. - Дванайсет. Имате някаква връзка с дванайсет.
Някога бях на дванайсет - отвърнах. Не знаех защо бях така строга с нея. Може би защото тя беше истински ясновидец. Бях срещала много фалшиви, които ми взеха големи суми и не ми казаха нищо. А тя се отнасяше съвестно към дарбата си и не взимаше пари, защото се плашеше, че може да не е в състояние да каже нищо.
Дванайсет? Дванайсети? Може би е дванайсети. Ей, да не сте актриса? - светнаха очите й.