Жалко, дотук й се получаваше толкова добре.
Не.
А защо все чувам „Олд Вик“*?
Цялото ми тяло изстина, пръстите ми се сковаха на коремчето на Лио.
„Олд Вик“. Имате много силна връзка с „Олд Вик“. И с Шекспир. Може би не с мястото. Може би е мъж? Стария Вик... Той ви посещава. Не, но това е глупаво. Виждам ви сред звезди. Затова реших, че сте актриса. Известна. Нали се сещате, „Олд
* Театър в Лондон - Бел. прев.
Вик“, Шекспир, звезди... Господи, ако имах повече мозък, щях да съм голяма работа! - засмя се тя.
- Можете ли да си представите как казвам на счетоводителя си да наеме някого, защото съм го сънувала? Дори не знам дали можете да сервирате, или да правите кафе! - Тя се засмя отново.
Или да кажа на баща си: „О, татко, сещаш ли се за кафенето, което ми подари и което върви все по-зле. Ами за да затъна още повече, наех една жена, защото я сънувах. Няма значение, че може да съм я сънувала, защото тя е най-лоялната ми клиентка.“ Просто си представям физиономията му! - Тя продължи да се смее, по лицето й се стичаха сълзи.
Можеш да видиш хората, такива каквито са всъщност, ако положиш достатъчно усилия. Слушаш как тялото ти им реагира. Може да е просто леко подръпване; може да е голям червен флаг, който се развява сред нервите ти. Може да е просто някакво мимолетно тяхно изражение. Може да е тон, който чуваш в гласа им. Или да ги слушаш как се смеят на себе си, без да се смущават.
Тя беше ангел. Богинята беше ангел. Внезапно бе озарена от бяла и златна светлина, пред очите ми. Тя бе толкова невероятно красива, че сияеше. Никога не бих казала това на никого
дори на нея, - защото ще ме помислят за луда. Приятелите ми са ме наричали луда, Корди също, Мал смята всичко това за глупости.
— О, Господи! - каза смеещият се ангел пред мен и избърса сълзите си. - Не съм се смяла така, откакто казах на една клиентка, че си падам по един певец от „Долар“ и знам, че живее някъде наблизо. След десет минути той влезе. Истински. Никога повече не дойде тук. Клиентката буквално си изплю кафето на масата. А аз едва успях да го обслужа, защото се смеех ужасно много. Вероятно той затова не се върна повече.
— Ще ми продадете ли кафенето си? - попитах я.
Имало е решения в живота ми, за които съм знаела без никакво съмнение, че са правилни: да не тръгна да пътувам с Мал; да уча за докторска степен; да се преместя в Хоув; да купя кафене.
Видях го ясно. Как ще го променя. Как бих могла да го раздвижа. Как това ще освободи ангела от клетката, в която никога не е искала да бъде, но не е можела да откаже на баща си. Това
беше моето бъдеще. Можех да го направя и пак да бъда близо до сина си.
Но и не само тази страна от мен взе решението, а и деловата ми страна - онази, която осъзнаваше, че ако бъда управител на ресторант, не само ще получавам повече пари, но и ще имам по-малко физическо натоварване и ще мога да продължа с ученето. Това беше моето бъдеще.
Ще трябва да попитам баща си - каза тя предпазливо.
Ще ви дам много добра цена. И искам да останете да работите тук, ако вие желаете.
Тя извади малък мобилен телефон от джоба на панталоните си. Отвори го и натисна няколко бутона.
Здрасти, татко - каза тя, когато той отговори. - Ами сега ще ти оправя деня. Добре, добре... - Тя ми се усмихна през масата, извъртя очи и започна да говори на японски.
След два месеца вече притежавах кафенето. Лио бе впечатлен, когато му показах ключовете: усмихна се и изгука. Корди реши, че това е прекрасно, докато не й казах плана си да превърна горния етаж в стаи, където на хората ще се гледа на карти таро, ще се правят хороскопи, рейки, лечение с кристали и масажи. Тогава тя каза: „Предполагам, че там има доста откачалки като теб.“ Мама и татко не бяха толкова впечатлени и предложиха да напиша на табелата СОБСТВЕНИК: Д-Р НОВА КУМАЛИСИ, за да знае всеки, че дъщеря им е доктор, макар че се отказала от така трудно спечелената титла. Леля Мер мислеше същото - видях я, когато дойде на откриването, - но не каза нищо.
Ейми, ангелът, който преди притежаваше кафенето, беше изключително щастлива, че няма да трябва да управлява всичко.
Когато отворих вратата първия ден, след като официално стана мое, и седнах сама с Лио, за първи път усетих, че отново контролирам живота си. Правех нещо по свой избор, а не се примирявах с нещо, защото се е случило и аз само реагирам. За първи път от доста време знаех, че имам бъдеще. Очевидно бях постъпила правилно, защото тогава Лио реши да се държи отново като бебе.
Точно от печене имах нужда. Стоя насред кухнята и оглеждам творенията си. На всяка повърхност има неизпечени кексчета,
Мъфини, бананов хляб, пайове, бисквитки, сладки кифлички, които втасват.