Вероятно направих прекадено много, но щом започнах, не можах да спра. Точно от това имах нужда, да правя нещо, което ми се отдава, отново да усещам, че се контролирам. Замразих част от
тях и оставих на Ейми бележка да ги изпече утре.
Просто си представям физиономията й, когато влезе и види
всичко това на сутринта.
Тя няма да си помисли веднага, че съм дошла и съм ги пригот-
вила - ще си помисли, че ангелите са й помогнали в миг на нужда.
После ще си помисли, че може да съм аз. Тя е толкова разкошна отвътре и отвън, и често пребивава в съвсем друго селение. Неряд-ко се чудя как партньорката й Труди, която е така земна и прак-тична - и също като Кийт е голям поддръжник на школата „ Всич-ко това са глупости“, - се спогажда с нея. Аз вярвам в тези неща,
макар че съм по-уравновесена, и въпреки това Кийт се вбесява по-
някога. Когато стане дразнещ иди „труден“, му казвам, че ще го
продам по интернет или ще накарам Ейми да го пренесе у нас.
Освобождавам косата си от шапката и развързвам престилката.
Сега ми трябва горещ душ и може би два часа сън, преди да се върна и да сменя Кийт. Той ми изпрати съобщение, че всичко е на-ред, няма промяна и ме обича. кафенето.
След като заключвам кафенето, тръгвам към къщата си. Тя е само на три пресечки. Работата в кафенето беше много стресираща през последните няколко години. Ние го преобразихме напълно и се възползвахме от факта, че е единственото кафене в района, в ко-ето се сервират домашни печива и се допускат малки деца. Алтернативните терапии също се оказаха много успешни, защото станаха някак ежедневни и съвсем нормални. Ние не боядисахме всичко в черно или кърваво червено, и аз не се наричах вещица, за-щото не съм и не вярвах, че някой е ясновидец, само защото така твърди. Понякога ги изпитвах и ако видех и най-малкия признак, че не са наред, прекратявах договора им. Виждала съм твърде много самозванци през годините, хора, които взимат много пари, но не ти казват нищо, хора, които разчитат реакциите ти на пред-ложенията им и ти казват каквото искаш да чуеш - и няма да позволя някой да прави това с клиентите ми.
Знам, че животът е повече от това, което виждаме. Знам го, откакто бях на осем години, единайсет месеца и двайсет и осем дни.
Мая, Корди, Виктория и аз трябваше да стоим в градината, да си играем навън, докато възрастните бяха вътре и си говореха тихо и сериозно и пиеха чай.
Трябваше да отида до тоалетната, а вече имахме вътрешна тоалетна и нова баня и не исках да използвам външната. Мама каза, че новата ни баня е с цвят на авокадо.
Приключих, избърсах се и се изправих, вдигнах си гащичките и натиснах ръчката на казанчето. Тази ръчка още ми беше много интересна, защото правеше същото като веригата, която дърпахме на казанчето във външната тоалетна. Гледах как водата се върти в тоалетната чиния и изчезва за секунди. След това видях как нова вода я изпълва и се обърнах да изляза, но внезапно спрях и се втренчих.
Пред вратата стоеше чичо Виктор, бащата на Мал. Беше странно, че е в банята, докато аз съм в нея, но още повече защото аз - както и всички други, които го познаваха - бях видяла как го спускат с ковчега в земята преди няколко часа. Тогава бях сигурна, че е там.
Взирах се в него.
Той се взираше в мен.
Затворих очи и се зачудих дали не ми се привиждат разни неща. Както Мал казваше, когато рибено пръстче изчезнеше от чинията ми, а после се връщаше, докато не гледах.
Преди да затворя очи, той беше истински. Точно като мен. Беше с черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка. Косата му бе гелосана и сресана на път отляво, кожата му беше бледа и жълтеникава, както последния път, когато го видях, преди да умре. А то не беше отдавна. Него го нямаше през повечето време, след като ние с Мал се родихме, после се върна за година и нещо, когато бяхме на пет. Остана, докато Виктория се роди, и после пак замина. Идваше на всеки шест месеца за по няколко дни или седмици.
Отворих очи и той още беше там. Облягаше се на вратата, скръстил ръце на гърдите си. Бях го видяла в ковчега по случайност. Отидох в предната стая на къщата им, където беше тялото,
затова знаех, че е мъртъв. Изтичах оттам и се скрих в стаята на Мал, изплашена от видяното. Изплашена, защото не бях виждала чичо Виктор така неподвижен. Дори когато спеше в стола си до камината след вечеря. Но знаех, че е мъртъв. И все пак той стоеше пред мен. Вероятно беше призрак.
Никога не съм харесвал името ти - каза ми той. Гласът му още беше с акцент - мама каза, че бил от Йоркшир.
Взирах се в него.