Страх ме е от това. Вероятно повече, отколкото го е страх всеки разумен, възрастен човек - страх ме е хората да говорят за мен. Да ми правят дисекция, да свалят слоевете, които така внимателно и усърдно показвам на света, и да откриват истини и полуистини; а после да ги интерпретират; плаша се, когато хората създават реалност, различна от красивия дом, идеалния съпруг, успешните приятели, които ме канят на вечерни партита.
Но трябва да й се признае, вероятно е била пълничка преди и сега е влязла във форма.
Не бях! Искам да им извикам през вратата. Наистина не бях. Винаги съм била в такава форма и в този размер. Сега съм просто по-стегната. Така или иначе не тренирам заради външния си вид, за да нямам тлъстини и за да задържа красивия си съпруг. Трябва да го правя, за да остана на себе си, сигурна, стабилна, аз.
Ако не усещам прилива на ендорфини и адреналин във вените си всеки ден, нещата започват да се изплъзват. Хватката ми
над реалността започва да изтръпва, бавно се отпуска и губя контрол. Затова тичам всеки ден - дори в петък вечер. А те защо са тук? Защо, когато повечето хора, които нямат нужда от тичане, са в кръчмата, те са тук?
Да, не че ние имаме нужда от това. Алън все ме пита защо си правя труда да ходя на фитнес, когато още щом стана и завирам глава в хладилника.
Да, и Иън ме пита същото. Очите му ще изхвръкнат, ако види нея.
Когато бях по-млада, хората клюкарстваха за семейството ми и особено за мен. Това се бе превърнало в забавление в града, където живеехме. Хората си шепнеха, хвърляха неодобрителни погледи, шъткаха си един на друг, когато минехме покрай тях. Аз усещах всеки шепот, всяко сръчкване, всеки поглед. Всички ги усещахме, те бяха като остри парчета стъкло, които се забиват в кожата. Затова, когато станах възрастна, правя всичко възможно да не давам на никого повод да клюкарства. Страхотна работа, красив дом, разкошен съпруг, група, приятели. Защо биха клюкарствали за това? Може би от завист, но едва ли ще намерят нещо нередно.
Искаш ли една бира? - пита едно от момичетата.
О, хайде. Цял ден си мечтая за чипс. Ако потренирам по- дълго на уредите следващата седмица, няма да има значение, нали?
Ако така ще си играем сега, тогава добре. Допълнително време - с други думи, още пет минути на уредите и допълнителните мазнини да се разтворят като по чудо.
Такава си кучка! Ей, да поканим ли и Госпожица Шкафче 117?
Другата жена се хили: гадно и жестоко, много изразително.
Тя вероятно не пие и не яде.
Естествено!
Майка ми винаги се справяше с гадните усмивки и коментари чрез молитва. „Нека онзи, който няма грях, първи да хвърли камък“ - казваше ся, сякаш това ще ги накара да спрат; или ще попречи на реките от болка, която предизвикват. Когато сестра ми Мери плачеше заради нещата, които е чула, майка ми казваше: „Споменавай ги в молитвите си, Мери.“ Не забравяй да помолиш Бог да им изпраща гадости - мислех си аз, но не го казах. Никога
нищо лошо не се случи на онези обвинители, грешни или безгрешни, и те продължиха да хвърлят камъни по нас; те още ме наричаха курва и уличница и много други неща зад гърба ми и в лицето. Молитвите не помагаха, пито плачът. Нищо не помагаше. Нищо не ги накара да спрат.
Времето минава и двете момичета замлъкват, после чувам стъпките им - силни и отекващи, като думите им, вратата се затръшва след тях. Чакам още няколко минути, макар че много закъснявам за Мал, но искам да съм сигурна, че те са си отишли. Когато не чувам нищо повече, нито звук извън кабинката, отключвам вратата и излизам от самоналожения си затвор в мраморното помещение с широката огледална ивица над мивките срещу кабинките.
Тялото ми спира рязко и сърцето ми подскача: те са още тук. Те са още тук и сега ще разберат, че знам какво са казали, че съм седяла в кабинката и съм ги слушала как ме разкъсват.
Една от тях, висока блондинка с прибрана зад ушите коса, се е навела над мивките и си слага очна линия; другата, дребна брюнетка, е седнала в края на плота и търкаля цигара по бедрото си.
Погледите ни се срещат и всичко става неестествено, зловещо неподвижно, смъртен саван от смаяна тишина ни покрива. Едната е застинала, докато си слага грим, и лицето й пребледнява до сивкава ужасена маска; другата е спряла да върти цигарата и се е зачервила, прилича на пулсиращ зрял домат.