От чантата си тя вади дълго портмоне и го отваря. Зървам снимка на Мал и мен на сватбата ни, и двамата се смеем под дъжд от конфети. В другото отделение за снимки има почти същата на Виктория, сестрата на Мал, на сватбения й ден. Пръстите на Мередит ровят зад трите банкноти по десет паунда, две по двайсет и четири по пет и дърпат три фотографии.
Тя ги поглежда за миг, после внимателно, сякаш държи самия него, а не образа му, ги слага на масата.
Дъхът секва в гърдите ми.
Той е красив.
Сърцето ми се свива от внезапния прилив, когато го виждам за първи път. Сълзи изпълват очите ми и образът му плава пред
мен. Но дори да ги затворя, пак го виждам, все още помня всяка черта и извивка на лицето му.
Той е толкова красив.
Сърцето ми започва да се разширява в гърдите ми, изпълва се с... с всичко, което бих могла да опиша като любов. Внезапна, неканена любов към това момче, което никога не съм виждала.
Той е толкова, толкова красив.
Плъзгам се от дивана на колене пред масичката за кафе и се взирам в снимките, сложени пред мен, като в таро карти, които ми показват какво можеше да е миналото, настоящето и бъдещето ми. Посягам и леко галя с пръст първата снимка, от училище, виждам я размазано заради сълзите.
Сърцето ми отново се разширява и свива едновременно.
Моето малко момче.
Наследил е големите учудени очи на Мал. Тъмната му кожа с цвят на мока е смесица от гените на Мал и Нова. Устата му - невероятно пълна за такова малко момче - сигурно е от нея. Лицето му е с формата на прекрасен овал, очевидно от Мал. Тъмната му коса е на гъсти къдрици, също като меденорусите къдрици на Мал.
Моето малко момче.
Той трябваше да бъде мой. Той трябваше да бъде моето малко момченце.
Усмихнал се е накриво, вратовръзката в синьо, зелено и бяло е леко изкривена, една самотна къдрица стърчи зад ухото му и той сякаш гледа малко встрани от обектива. Веднага ми става любопитно какво толкова интересно гледа. Спомням си, че видях снимка на Мал, която е идентична на тази. На нея е на седем. Връзката му е изкривена, една къдрица стърчи сред другите над дясното му ухо, а очите му са вперени някъде настрани.
Пръстът ми преминава към следващата снимка. Той е с ужасен зелен костюм на супергерой. Твърде му е голям, виси му от ръцете и покрива стъпалата му, но пък има издути гърди и впечатляващи плочки на корема. Той тъкмо закопчава червения колан на кръста си и гледа унило и объркано към обектива, сякаш иска онзи зад него да спре да прави снимки и да му помогне. „Помогни ми, защо не ми помагаш?“ - като че ли казва изражение-
то му. - „Как ще съм супергерой, когато не мога да си закопчая сам колана?“
На третата снимка той е на четири и се смее. Чул е най- смешната шега на света и е отметнал глава настрани, докато се смее. Съпругът ми се смее точно така на снимката от сватбата ни в портфейла на Мередит.
Две сълзи в очите ми се откъсват и едната капва в крайчето на третата снимка. Тя веднага съсипва част от снимката, размива цвета. Аз грабвам салфетка от подноса и бърша сълзата, като оставям полумесец в левия ъгъл на снимката.
О, Господи, съжалявам - казвам на Мередит и я поглеждам. - Много съжалявам. Съсипах я. - Покривам устата си с ръка. Виж какво направих. Съсипах я. - Много съжалявам.
Ръката й ляга на рамото ми.
Няма нищо - казва тя тихо. - Това е само снимка. Може да бъде заменена. Лесно ще взема друга.
Защо е толкова добра с мен? Когато аз и съсипах снимката и попречих на сина й да вижда внука й, защо е толкова мила? Още една вълна от сълзи се събира в очите ми и аз се облягам назад, за да не покапят по снимките. Притискам длани към очите си, за да спра потока.
Престани - казвам на себе си. - Престани, престани, престани. Трябва да се овладея, иначе ще се разрева още повече. Не съм плакала от цяла вечност и сега вероятно не е подходящият момент да започвам. И за кого плача? За Мередит? За Мал? За мен? За липсващото парченце от мен, което вероятно може да се открие на тези снимки?
Седим в мълчание няколко минути, докато се успокоя, докато овладея емоциите си. Няколко дълбоки вдишвания и усещам как се успокоявам, емоциите си отиват, като отлив.